За мен

Трудно е човек да говори за себе си. Но нека опитам.

Аз съм доктор по физиология на мозъка. Защитих дисертация по програма Мария Кюри на ЕС в Университета Комениус /Братислава, Словакия/ на тема „Voltage dependent calcium channels in rodent hippocampus“ – изследвал съм молекулярни механизми, стоящи в основата на запаметяването – а след това последва двугодишна специализация в Университета на Бордо /Франция/ в Европейския институт по химия и биология. Там работих по създаването на бионичен изкуствен панкреас /за хора, животните не са платежоспособни/ и сканиращо уствойство за фармацефтичната промишленост, устройства, които представляват CMOS сензор, а част от моята работа беше и да измисля как получения сигнал да се филтрира и обработи.

Във Франция се запознах с метода на д-р Лозанов и отначало го сметнах за шарлатан, а прочитайки един от трудовете му осъзнах дълбоката научна обосновка на методиката, реших да се върна в България и да се обуча по методиката.  Сега се подвизавам по света и у нас като преподавател, който мъчи хората да говорят испански и английски, използвайки метода, а от известно време съм и обучител в рамките на IGETADAPT по програма Еразъм за обучение на преподаватели от различни страни на ЕС по методиката на д-р Лозанов.

Една Коледа Нова Телевизия излъчи репортаж с мен в емисията новини от 16 ч и в централната емисия от 19 ч. Благодаря на репортерката Надя Ганчева и оператора Росен Илиев за топлото отношение и поканата.

След това спечелих второ място в LIFE FRAMER с един любим мой кадър на бабата и дядото срещу витрината със скелетите, които участваха в няколко изложби в Лондон, Париж, Ню Йорк, Сан Франциско, Рим, които участваха и в изложба на БГ Прес Фото във Виваком Арт Хол, както и бяха отличени с диплом и специална награда на Варненския Фото Салон под егидата на ФИАП.

Едни симпатяги от Guide to Film Photography публикуваха на сайта си едно кратко представяне за мен, а преди тях писаха едни други – Shooting Film.

Във Франция един литератор се впечатли от моя кадър със скелетите и написа във Villages de Ville едно есе, което съм превел в блога.

Участвах и в общата изложба на Студенския дом в рамките на осмото издание на Месец на Фотографията.

Но на първо място аз съм обикновен човек. И то човек, който обича да излиза на разходки със своя малък визуален бележник и да записва с негова помощ моменти от обикновения, неподправения живот. Някои хора предпочитат да пишат разкази, други редят пасианси, трети гледат на фъстъци и коняк… в моя случай аз съм избрал да използвам едно техническо средство, един малък фотоапарат, за да изразя своята гледна точка.

Този бележник е моя мост между реалния живот на формите (които ние наричаме понякога „резултати“) и „другата реалност“ на идеите и чувствата. Може би малко дуалистично? Вероятно. А светлините и сенките са нещата, които ме привличат. Сенките, които ни връщат обратно в реалността, осигурявайки един мост, чрез който да свържем „изключените“ моменти с нашите илюзии. Да, да, точно така – с илюзиите – един мост не само между илюзиите и реалността, но и един мост между черното и бялото, който съдържа всички цветове между тях.

Ние просто живеем в един сън. И този сън е сянка на реалността, която на свой ред не съществува.

Опитвам се да бъда интиутивен, да бъда възприемчив, защото тогава животът ни поднася шансове да запишем „добрите моменти“ – преминали отвъд рамките на визьора, но също така и отвъд границите на нашите собствени възприятия. И да поставя един въпросителен знак върху своята фотография. По случайност, естествено. Целият ни живот е един шанс. Животът е един импулс, който може да бъде транспониран в моменти, а те – в деца на вечността. Или Акт на присъственост – когато въображението, докоснато от разума, се превръща в инструмент на познанието.

Това е моята гледна точка.

 * * *

В този блог се старая да покажа другото, малко по-скрито лице на фотографията –  отвъд технологията, независимо дали филмова или дигитална, защото една технилогия сама по себе си е нищо. Тя няма да дойде и да ни направи снимките. Години наред се занимавах с „тестване“ и „търсене“ на най-подходящия за мен фотоапарат, докато един ден не се събудих и не разбрах, че не мога да търся нещо извън себе си. Навън няма никой.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s