Етикети

, ,

Тази седмица се вълнувам от кардинални въпроси, май. След като успях да разцъкам в предната тема улицата и умозаключих, че по-скоро присъствието на хора, поради мимолетния характер на сцените, е изключение, отколкото правило, то няма проблем да се наблегне на отсъствието, защото май това е най-сигурния начин за изследване. В биологията какво се прави? Режем смело и гледаме какво се случва. Разни учени в бели престилки започват да водят записки. После ходят на симпозиуми /в класическия гръцки вариант с пиене и ядене до откат, или до загуба на рефлекс, както биха казали биолозите/. Така установили, че една жаба използва много повече кожата си за дишане, отколкото белия си дроб, защото без бял дроб жабата живее цял ден, а без кожа – половин час.

На първо място бих казал, че е важно да сте наясно със себе си. С вашата позиция. Какво ви вълнува. Вълнуват ли ви актуални теми, имате ли желание да разказвате истории с фотографски способи, търсите ли решения в заплетени ситуации, борите ли се или просто наблюдавате? Как виждате света? Като единични кадри или в серия? Днес е модерно да се „вижда“ в серия. Обаче серията не става да си я окачиш на стената.

Да кажем, че други биха казали друго. Че стилът се дефинира от техниката, от начина на използване на светлината – и пример веднага – Тери Ричардсън, който снима с директна светкавица на бял фон без да му мига окото – или Ричард Аведон с неговия много по-издържан бял фон – Атже с неговото нарочно винетиране в горния край на кадъра при вертикални кадри – Жанлу Сиеф с широкия ъгъл и снимането от ниска гледна точка и т.н. Дефинира се от това дали снимате цветно или черно-бяло. От обективите – фокусно разстояние, от полутона или обработката на цветното изображение, от използването на перспективата – близка до човешкото око или нарочно искате да „извикате“ с широкоъгълен обектив. А може и тихо да си воайорствате с някой дългофокусен обектив. От разпределението на плановете. Дори кадрирането – портрет или пейзаж, както му викат американците. Вероятно след това бихме сложили композицията – структурирана или хаотична, правило на третини или на четвъртини, фокус или дефокус и т.н. Обаче аз се чудя доколко тази техническа рамка върви преди другата рамка, която поставих малко по-горе. И всъщност я следва. Защото няма нужда да си говорим за видове полутон и как можем да изберем да преекспонираме, да недоекспонираме, да правим съответно висок или нисък ключ и как тъмните сцени били по-мрачни и песимистични, или пък едрото зърно било придавало грубост или суровост на сцената, първичност някаква, ако не сме помислили какво има в тази сцена. Че тоновете можели да бъдат нормални, акцентирани разни, кроснати като при диапозитив, което си стана мода дори в киното.

Достоверност. Няма да подхващам историята с изтрития блог на Стив МакКъри, след като го хванаха, че си маха хора от кадрите, добавя сгради, коси трева, боядисва, кърти мивки, паважи, слага слънцето да свети от другата страна, че да му се получи задния план, все промени, за които той обяснява, че не нарушават разказа, защото той не бил документалист, а просто един разказвач на истории… обаче… на какви истории? На тези, които са се случили, или на тези, които той би искал да са се случили, ама не е уловил момент подходящ, та фотографията е трамплин за допълнително компютърно изкуство. Оправих го човека с правата лопата, дано не се разсърди много. Със сигурност аз не съм документалист и документалната фотография слабо ме интересува, както слабо ме интересува, че две прави линии в мой кадър никога не са прави, защото фотоапаратът ми е крив и не съм се научил как се снима архитектура. Става ясно от горните редове, че съм от типа фотографи, които хващат мигове в кутия. Не добавям и не трия. Защото то от първия път не се става… фотошопист, но днес ще махна две листенца, утре ще добавя малко трева, после ще си кажа – е, това тука ще го изтрия, или тука ще го кропна, малко сопа на камъните… и накрая ще се окаже, че съм си повредил очите и вече не виждам, а правя посредствени кадри, които стават като ония „едновремешните“ с бой във фотошопа. Май така стана с доста фотографи. Поправете ме, ако греша.

Просташко е да ви кажа да започнете с „Какво“ и да продължите със „Защо“ в търсене на стила си. По-скоро бих ви помолил да се замислите какво не е вашата фотография, кое не ви вълнува. Нямам предвид по жанрове. Не си ви представям с книжка, в която са илюстрирани жанровете и вие гледате и мислите какво ви се снима – дали пейзаж, дали астрофотография, дали обратната страна на Луната. Но какво не е вашата фотография е особено валиден и важен момент за замисляне в самото начало, когато пред обектива застават разнородни сцени. Бях започнал да снимам по едно време разни полуразрушени сгради, разни счупени неща, имах желание да снимам на светкавица и то да си я пляскам фронтално точно като чичо Тери, но ако това е единичен кадър, той ще стърчи към останалите, ако желая това да го развия в стил, трябва да направя серия… виждате ли ме да направя серия на полубити /не са точно бити, ама няма как да го напиша в блога/, полурошави момичета на бял фон, които се правят, че гледат мръсно? Какво ще постигна с това? Вълнува ли ме тази фотография? Мога да снимам и бедните хора на улицата, с найлоновите торбички вместо чанти, хората в неравностойно положение – още повече, че са лесна „плячка“ в известен смисъл, мога да снимам в студио разни хора, може да правя снимки на глави, както стана модерно напоследък, някои хора направиха изложби, които обиколиха Европа със снимки за паспорт. Любим ми е онзи фотограф от Калифорния, Mr. Abosch, който прави снимки за автобиография на черен фон – просто главички, но понеже било гъзария да те снима той, ги таксувал по 200 хил долара хората, защото така показвали реноме, стил, класа, малко като с айфона в анцуга, ама се оказало, че май на всяка глава снимал после отделно и по един картоф на черен фон, … дали е търсел аналогия между картофа и главата… че даже един картоф Номер 345 – успял да го продаде за 1 милион – от цяла серия с картофи. Историята я знаете. Този картоф без историята за снимките на хора на черен фон е просто един картоф на черен фон. Дали си струва този 1 милион… не е правено досега. Оригинално е. Но изкуство ли е? А още повече – фотография?

И както мислите какво не е вашата фотография, така и снимайте, после подберете купчинките с кадри, които си подхождат и след това просто добавяйте към купчинките, докато не решите да продължите само с едната купчинка. Звучи много просто и логично. Процес. Не просто „5 стъпки как да определиш стила си“ или „20 съвета как да снимам като професионалист“. А ми дойде идея за още една тема. Mañana.