Етикети

, , ,

Знаете за фестивала Менар за ориенталско кино. И ще дават филм за Ара Гюлер. А мен пък ме натовариха с приятната задача да кажа две думи за документалния филм „Окото на Истанбул“. Око като око, бихте казали вие. А аз бих допълнил – особено едното. Това, с което снима г-н Гюлер.

Днес, по незнайни за мен причини, фотографиите на хора, които се намират на улицата, се възприемат като „фотография на улицата“. Признавам, че този банален факт – а именно – принадлежността на хора и събития към една категория или да кажем „понятие“, които да търсят своята идентификация посредством това понятие, ми е чужд на възприятията. Това, че някакви хора стоят на някаква улица, това нищо не означава. Естествено, можем веднага да кажем и обратното – това, което е било, никога повече няма да бъде. И да поставим един илюзорен печат на времето върху кадрите си, поради тази времева уникалност, която са запечатали. Обаче. Има нещо, което ме гложди.

Този Ара Гюлер… снима? Градската среда? Но тази среда е продукт на кого? На човека. Какво снима реално той? Запечатва човешки истории. Снима хората. И снима себе си. Хората присъстват чрез отсъствие. Вие виждали ли сте Бог? Не сте. И аз не съм, но очевидно е неговото присъствие точно чрез отсъствие. И няма как да бъде по друг начин. Различни форми на проявление.

Сюрреализмът е едно течение уникално, което обобщава и отрича всичко – обобщава необобщимото и отрича очевидното. Защото най-голямата илюзия е реалността. Точно затова Анри Картие-Бресон казва, че не е фотограф. А какво е? Водопроводчик? Градинар? Така и Ара Гюлер казва, че няма артисти. Всеки човек е артист. Достатъчно е да бъде себе си. И затова никого не може да научи на фотография – колкото никого – толкова и всеки. И затова и един хубав слънчев ден един писоар се озовава в една изложбена зала, за да каже по-късно Марсел Дюшан – аз им сложих един писоар, а те му се поклониха. Да. Да. Да.

И така. Чудех се какво свързва фотографи като Ара Гюлер и Йожен Атже, които снимат улицата, вглъбени в себе си, и други фотографи, които снимат динамични сцени с хора. Локацията. Категорията. Улицата. Първите дават възможност на зрителя да види сам историите, които са се случвали, които ще се случат, и които никога няма да се случат, а вторите ни приковават вниманието върху една от всичките тези истории по един демонстративен начин.

Фотография на градската среда? Фотография на битието? Не бих използвал „Фотография на баналното“, както е казвал проф. Рум. Фотография на всекидневието ми допада изключително много, защото ни кара да се фокусираме върху … всекидневието… това е живота ни. Ние. Затова тази фотография на всекидневието е де факто и де юре фотография на живота. На една илюзия – време и на още една илюзия – живот. Животът е илюзия, защото смъртта не съществува. Но нищо банално няма в това, че сме живи и все още мърдаме по тая земя.

Успявам да си отговоря на един въпрос дълговечен – как хем Атже е основател на уличната фотография, а днес тя е придобила един съвсем друг смисъл? Попадали сте на блоговете на Ерик Ким и подобни нему фотографи. Снима мъже, които дърпат кашони. Жени, които са си сложили ръка на устата, защото кашлят. И подобни силно интелектуални сцени. Да, това е улицата. Трябва да признаем, че интересни и запечатващи се моменти с хора – това са изключителна рядкост. Защото това е един миг, едно мимолетно състояние, което ние наблюдаваме – от всичките възможни състояния, в които може да изпадне тази градска среда в този момент. Няма как да бъде по друг начин.

И сега откривам с нови очи връзката между натюрморта и градската среда. Но с разликата, че натюрмортът е инсцениран, в него имаме жонглиране със значения, фотографът се проявява като един изкусен жонгльор. А във фотографията на градската среда – като един наблюдател, виждащ отвъд формите и сенките.