Етикети

Да, зная, ще кажете, че отново говоря за неща, от които не разбирам. Но сме хора. Всеки от нас – със своите плюсове и минуси. Лесно е да напиша, че трябва да се научим да приемаме хората такива, каквито са. Знаете ли какво ми беше казала веднъж учителката по рисуване?

Трябваше май пейзаж да рисуваме, море, не помня вече съвсем. И в един момент се усещам как искам да ми е прав хоризонта. Извадих линията, измерих и ударих една права линия. Да, ама тази линия беше абсолютно права, а друга такава линия в рисунката нямаше и биеше много на очи. Учителката мина и каза, „Както си го подкарал, ще стане чертеж.“ След това се прибрах и извадих блокчето, започнах да рисувам сгради, исках да си отговоря на един въпрос – една рисунка или дори картина кога би ме развълнувала повече – ако линиите, които са прави, се доближават максимално до прави линии или наистина са прави линии, или има известна доза „несъвършенство“ в правите линии – било то минимално, заради ръчния труд или преднамерено като при дядо ни Салвадор Дали. И какво се оказа?

Играейки си с линия, се получава нещо странно – за техническа скица е грозно, защото не всичко е право, за рисунка е отблъскващо, усещаш някакви изкуствени неща, някой си е правил упражнения по техническо чертане. Е, това са ми впечатленията от преди едни двадесет години.

Наскоро разглеждах един албум на Ман Рей. А Ман Рей е не кой да е, а „Човекът-Лъч“, не просто „светлина“. Какво означава това, ще попитате вие. За мен – една представа за технически перфектни фотографски изображения. Но не би. Признавам, че не бях гледал негови неща дълго време и разглеждайки албума „на нов глас“, си дадох сметка, че нещо съм с „нови“ очи. Сивотата в кадрите е ясна, ще кажете – това е от просветката на оптиката, липсата на острота се дължи на дългото експонационно време, на оскъдната светлина, на технологията, на модела, понеже мърда, на какво ли не. Но въпреки това фотографиите са вълнуващи.

И понеже съм един фантазьор, си представих кадрите изпипани технически. С адекватен контраст, невероятен полутон, според съвременните представи, с фокус и какво ли още не, цветни дори. Представихте ли си ги и вие? Може да ме обвините в разложение, но май предпочитам кадрите в комплект с „мъглата“, защото тя формира част от атмосферата. Банално звучи, но техническото съвършенство ми се струва документално, с други думи, безинтересно.

Върти ми се в главата от няколко дни и не мога да си отговоря, признавам. Артефактите, породени от технологията на получаване на фотографското изображение, те ли са тези, които внасят нотките за „атмосфера“? Някакъв вид абстракция? И колкото са повече, толкова повече се отдалечава от реалността това изображение? С други думи… ще се окаже, че фотографията има нужда от връзка с реалността, но не и да пресъздава реалността?

Всички тези редове ги пиша от позицията на човек, който дори не си изправя хоризонта, когато снима нещо с хоризонт. Или преднамерено го изкривява, за да се получи интересен ъгъл с морските вълни, които се разбиват в брега. Бих казал, че финалната обработка на негатива е небрежно-хаотична. С други думи – моите кадри имат много кусури в техническо отношение. Липсва фокус, често липсва адекватен полутон, може да са прегорели, може да се е случило какво ли не. И това, давам си сметка, е възможно само да е от плюс, случаен плюс, тъй като от години мечтая да „вдигна качеството“ на работа – примерно със среден формат, с качествен скенер, но нима това ще ми „оправи“ фотографията?

И няма нужда да стигам до любимите ми дядовци, за да ви кажа, че смятам да продължавам така. Защото най-добре се получава, когато започнеш от там, където си, правиш това, което можеш и използваш това, което имаш. Другото са просто кахъри – вкарваш се в депресия по миналото, което си изпуснал, или се невротизираш заради бъдещето, което няма да имаш. Така само и единствено пропускаш настоящето, което ти е подарено – защото на английски думата „настояще“ и „подарък“ е една и съща.