Етикети

, ,

Знаете, че прекарах две години в Бордо, Франция. Работех по създаването на бионичен панкреас, умувах върху подбор на електроди за детекция на сигнал, генериран от клетки, създаване на алгоритъм за онлайн анализ в реално време и най-много умувах върху изкуственото кръвообращение на този изкуствен орган, тоест микрофлуидика. Чок зор.

Обаче рано сутрин в събота аз хващах фотоапарата за ушите, отварях входната врата и тръгвах по улиците на Бордо на лов на кадри. За неподправения живот, за моменти, за замразени чувства, неизказани мисли, подтиснати желания, ако ще и малко вятър да ме разроши. И главно на гаргата да не й слепнат перцата, рошех я здраво, макар че при полет перцата й отново се заглаждат.

Как си представяте едно излизане? Знаете ги кадрите. Красив е Бордо, с тесни улички, с цветя, красива архитектура. Сутрин светлината е много изразителна, небето е синьо. Това се вижда от снимките. Реалността е по-различна.

В събота само веднъж излязох по-рано от обикновено, защото исках да хвана светлината. Отворих входната врата и тя нещо не се отваряше добре. Погледнах и що да видя – празни бутилки от запой, в комбинация с повръщано, лайна и урина. Прескочих и тръгнах внимателно по улицата за центъра. Живеех на 10 мин. пеша от площада на Победата, това се води за централно място за Бордо. Гледах внимателно в краката си, защото улиците бяха минирани с бутилки и гореспоменатите продукти на човешката физиология. Стигнах до централния площад и седнах на стълбите на Операта. Дори там не ставаше за снимки. Навсякъде беше пълно с боклуци. До Операта има кранове за вода и за времето, което прекарах на стълбите минаха 27 коли за почистване, които заредиха цистерните си. Зареждат и хукват из града да мият. 27 коли за 1 час. И когато това време изтече, градът беше вече чист. Повече не съм излизал в събота рано сутрин. Обаче, ще кажете – преувеличавам. Това го няма в снимките ми. И вероятно това е ключов момент.

Когато фотоапаратът ми е в ръката, аз търся красотата, симетрията, хармонията, светлината. Дори в един сив град като София, смятам, че успявам да пресъздам елементи от градската среда по начин, все едно си говорим за черешова торта с шоколад /любимата ми торта във Фотосинтезис, оппа, скрита реклама, Петрос! дай 5 лева/. Некрасивото също го виждам, но не се фиксирам върху него. Не занимава съзнанието ми. Не се правя, че не съществува. Подминавам го културно. И отивам там, накъдето съм се запътил.

Нали сега говорят за силата на позитивното мислене. И признавам, че ми се е случвало да се опитвам да мисля позитивно, но го правех по грешен начин. Знаете ли как? Ами това би било все едно да отворя вратата на резиденцията и да се направя, че няма бутилки, няма боклуци, че този естествен декор физиологичен не съществува. Да стъпя някъде, правейки се, че всичко е наред, вероятно уцелвайки точно някой сочен екскремент. И да продължа да вървя с усмивка тип олигофренска на рамо. И стигайки до площада на Победата, да съм се омазал до уши. Да изпадна в ужас, че аз не съм искал да обръщам внимание на грозното и лошото, обаче то ми се е случило, аз съм жертва, има катаклизъм, драма, разочарования, рухнали мечти. Ало, младежа с фотоапарата? Ми гледайте къде вървите. Просто е.

Никой не иска от мен да снимам негативното. Защо тогава се фиксирам върху отрицателните събития в живота си? Не става дума да си затварям очите, че няма лошо, грозно, неудачи, просто да ги подминавам, както подминавах боклуците в Бордо. И да създавам реалността си от онези фрагменти, които си струват.

Нереалните очаквания водят до реални разочарования. Това е един цикъл.