Етикети

, , ,

Learn how to see.
Realize that everything
connects to everything else.
Leonardo

Приемете, че тази тема аз няма да я развия. Невъзможно е – тя е толкова сложна, многолика и многостранна, че в никакъв случай не е по силите ми. Мога единствено да се опитам да дам тон за бъдещи мисловни интерпретации.

Много често ще чуете как някой казва: „Интересна гледна точка.“ или „Харесва ми гледната ти точка.“. Но какво има предвид? /ограничавам мислите си единствено до фотографската гледна точка, защото тръгнем ли по линията на гледната точка във философията, няма оправия – ще нищим темата до края на дните!

Това ракурсът ли е? Дали него имат предвид? Това, че си щракнал нещо ей така фронтално-натуралистично, или си се гъзурчил половин час да търсиш желана гледна точка – висока – вдигнал апарат в ръка, покатерил се на стълба, или снимал, покатерил се на дърво – ниска – държейки фотоапарат в ръка /снимайки от бедро/ – или мравешка перспектива с фотоапарат на земята, или лазейки между краката на хората – преден план – главен обект в кадъра – второстепенни обекти и тяхното взаимодействие, както и взаимодействие между обектите и заобикалящата ги среда – водещи линии – накъде водят и какви са отношенията между тях /оптимизъм, песимизъм/ – диагонали – но във всеки случай – нестандартна и необикновена, такава която да впечатлява, да въздейства и създава някакво силно естетично чувство върху невинния зрител? Може би? Подозирам, че вероятно съществуват хора, за които изборът на гледна точка се изчерпва с физическото местоположение на фотоапарата към момента на снимане и отношението, което се създава между него и обекта /може би и фотографа/.

Ако е това, то нещата са ясни. Или поне е ясно как пее хора – избягвай монотонността, еднообразието, обичайното, тривиалното – избягвай да снимаш от нивото на очите, защото така се получават фотографии на познатия, клиширания свят. Само едно не ми е чудно, признавам. И си мисля по този въпрос още от оня ден, когато се озовах на центъра на София за нощни снимки /в мъглата/ и се натъкнах на орди нощни фотографи, които лазеха, пълзяха, катереха се по дърветата или скачаха с парашут със статив в ръка. Дадох си сметка, че тяхното желание е било преди всичко да избягат от обичайното. А докато се чудех, осъзнах, че аз снимам точно от тривиалната гледна точка – от нивото на очите. Но не винаги. Сега ще ви разкажа.

Идеята ми е следната. Тръгвам от нивото на очите. Мога ли да направя интересен кадър от това ниво? Ако мога, снимам. Ако не мога, се старая да мръдна минимално. И после – максимално. Стремежът ми е да снимам от нивото на очите. Защо? Защото това е най-познатото. И ако от тази супер позната гледна точка успея да заснема нещо интересно, то то е интересно само по себе си, не заради мравешката перспектива. Поради тази причина снимам и с обективи в диапазона 35-50 мм, защото ако снимката е успешна, това не се дължи на „уау ефекта“ от използването на 12-милиметров обектив или на чудното боке на някой „тенор“. Ще е хубава, поради съвсем прозаични причини.

Едно време имаше една приказка, малко с негативна нотка – тръгнал си по линията на най-ниското съпротивление – обаче тази приказка ще се окаже вярна и без негативната нотка – нещата се получават тогава, когато се влага минимално усилие. Тръгнем ли да се хвърляме по паветата с тежките раници и варио обективи, работата е ясна. Още една жертва на комсомола, пардон, консуматорското общество. Онова, в което секрецията на допамин е на пиедестал.

Изборът на гледна точка не можем да го отделим от нашата собствена гледна точка, защото в крайна сметка фотографията е един автопортрет на фотографиращия, едно негово точно отражение – без призми, без пречупвания, а отражение точно като в огледало. Отражение, което той може да познае, а може и да не познае.

Затова, според мен, ние не можем да разглеждаме избора на гледна точка вън от контекста на цялостното звучене на фотографията, която правим или вън от посланието, внушението, идеята. Каква е разликата между послание и внушение? И двете действат на сърцето, на емоционалната ни същност – посланието – за осъзнатата ни част от съзнанието, тази, която може да резюмира емоциите в думи, а внушението е към подсъзнанието ни, което често остава безмълвно. Идеята е ясна – амброзия за ума.

Без да излизам от днешната тема, аз бих желал да си послужа с един пример, който искам да дам. Да разгледаме двама фотографи – Картие-Бресон и Салгадо. И двамата са снимали къде ли не по земното кълбо. Но виждаме, че гледните им точки са различни. Във фокуса на техните камери попадат различни сюжети, обекти. Салгадо е отдаден на социалната фотография – в центъра на неговата фотография е Човекът. Салгадо се вълнува от живота на хората, от техните нужди, от техните мечти; той е близо до хората, които снима и по един или друг начин съпреживява тяхното настояще; докато Бресон не изобразява хората толкова като личности, с качества и недостатъци, а по-скоро като обобщения – „личности-резюмета“, носители на универсални качества. Акт на Присъственост – разкъсване във времето – въображение, докоснато от разума, което се превръща в инструмент на познанието. Това са двама велики фотографи и две велики гледни точки – едната – на Битието, а другата – на Небитието.

Ние не можем да контролираме желанията си, затова и стоим вън от света на докоснатото от Разума Въображение – сами на себе си бихме навредили, а нещастието би се превърнало в наш редовен събеседник. Но понякога този свят се отваря за нас и ние можем за миг да надзърнем в него.

Тази тема аз не я развих – защото тя не може да бъде развита. Но пък я дописах три години по-късно.