Етикети

Ordnung muss sein. Май така беше на немски.

Вървя си по улицата и не мога да разбера какво не е наред. Гледам София от старите пощенски картички и виждам какъв красив град е била до преди едни 50 години. Акълът не ми го побира как от красив европейски град София се превърна в нещо доста смешно. Като махнем настрана събореното през годините и модерните пeрестройки-преустройки. Има нещо, което не е издържано фотографски. И то е, че градската ни среда не е подредена. Не е „фотогенична“. Ето това е може би най-вярното.

Давал съм за пример паметника на двамата Славейкови на едноименния площад. Как е позициониран по начин, по който е абсурдно да се получи интересен кадър. Те гледат към площада, но ако искаме да ги снимаме ан фас, попада невероятната фасада на супермаркет Карфур плюс плеяда от кофи за боклук. А някъде на площад Славейков има фонтан. Пейката със статуите можеше да бъде обърната на обратно, да има „алея“ от по-тъмни плочки към фонтана, тръгваща от пейката, отстрани да е някакво каре шахматно от по-светли и по-тъмни плочки, примерно сиви и черни или нещо подобно, а самата пейка да не е на ръба на площада, за да има откъде да бъде наблюдавана. Много задълбах в една пейка. Но така мога да задълбая за абсолютно всичко в тая наша столица столика и столетна : )

Кое създава чувството за хармония? Ритъма? Контраста? Повторението? Симетрията?

Елементите в средата трябва така да са разположени, че да могат да бъдат видяни. Според мен това е един елементарен момент. И освен това, да има пространство от къде да бъдат видяни, а и да е обмислен на какъв фон ще бъдат видяни. Един елементарен под, тоест алея, пътека, площад, стават съвсем различни, когато плочките са подредени по интересен начин, не просто като квадранти от координатна система. Това създава уют. Спокойствие. Нали живеем в този град.

Или хванем паметника на Гарибалди. Или на Света София. Те са просто боднати някъде. Висят. Съвсем друго щеше да бъде паметника на Света София да е на обратно, но и разположена малко по-близо до подлеза на ЦУМ. Като погледнеш към нея, да виждаш нещо. Примерно.

Градинката с чешмичката до паметника на Патриарх Евтимий можеше също да е съобразена с паметника. Сега те просто „пречат“.

Или статуята на момичето в шадравана пред Народния театър. Ако застанем с лице към Народния театър, виждаме едно дупе. Простете, може би в това се корени гениалния авторов замисъл, да ни покаже, че театърът ни е гол, но тази статуя е доста по-интересна, когато се наблюдава странично – о, свещена простота, та тя е с лице, обърнато към Мавзолея, как можах да пропусна това!? Шегата настрана – просто от мястото, от което си заслужава да бъде видяна тази статуя няма нищо адекватно като фон. Къде беше проблема да извършат централна ротация на Пи върху две?

Друг феномен са асфалтираните алеи. Нищо интересно. Плочки с vesica piscis биха били друго нещо. С дървета с кълбести корони, които да „повтарят“ кръговете на земята. Да създадат ритъм. Толкова ли е трудно? Една ножица и малко акъл трябват. За дървото. И за плочките – трябват плочки. И акъл.

За катедрален храм Александър Невски… не разбирам защо няма ограда около него – обикновена – от камък, ковано желязо и фенери. Така щеше да става за гледане. Щеше да има една зона, в която човек, като попадне, да му се светне в главата, че е на по-особено място. Сега от шосето и по стълбите и вътре. Кръгово движение около първостепенния православен храм в София. Абсурд. Къде има подобно нещо по света? Много филми гледам, ще кажете.

Това може да бъде много интересно упражнение за дизайнери на градската среда. Лично на мен ми е интересно да си представям как би могло да изглежда „по-добре“. И да ви кажа – не смятам, че става въпрос за някакви страшни суми. Не винаги. Но със сигурност опира до желание. И акъл.

Или викате – много искаш. Ми нищо не ни остава, освен да погледнем към „Тъжния лъв“ до Вечния Огън и да се замислим защо ли е тъжен…