Етикети

, , , ,

Тече си животът, не виждате ли? И време няма… хахаха. Обаче тази сутрин си чопля семки, докато си мисля дали да не изляза довечера в мъглата и точно как да се опаковам и се пренесох малко назад във времето, когато учех френски в Бордо. И как всеки петък даскалът ни питаше „Ес ке тю а де проже пур со уикенд?“ И как гъркинята винаги имаше за проект да ходи да маа сирене с вино, пардон, да посети някое шато за дегустация, виетнамецът щеше да жуе о бадминтон, испанката щеше да каже, че няма партикулерни прожети за този уикенд, ще стои в леглото и после ще яде, аз пък щях да кажа, че ще ходя по улиците и да снимам, даскалът щеше да се възхити, че използвам „фотографи аржентик“, а гъркинята щеше да каже – ау, наистина, ти знаеш ли колко е скъпо да снимаш на филм??? – пък аз културно щях да й кажа, че струва на месец толкова, колкото едно нейно посещение на шато за растеж на гъзелата. Моите 6 филма Кодак Три-Х 400 струваха 26.80 евро, нейната дегустация – 35 евро, само дето ходеше на две дегустации – нали почивните дни са два. Оппа, имам грешка в калкулацията.

Marbella-2015-082

Но както и да е. Чудех се какъв е тоя напън за „проекти“. Всичко стана проект. Работата се води проект. Животът се води проект. Ми хубаво. Нямам проекти. Имам само един, който ми е гарантиран – парцел в Орландовци. Имам едни приятели, живеят в Орландовци. Като ми казаха за пръв път къде живеят, ми идеше да ги попитам – ама в живата част, нали?

И което е извън работата, се води „персонален проект“. Ето на това чудно съчетание се натъкнах в една книжка оня ден. Робер Дуано се бил отдал на множество персонални проекти в зрялата си възраст. Продължих да чета, за да прочета за проектите, после се сетих, че авторът просто е искал да каже, че е излизал в събота да поснима по улиците. Ще кажете – а, модерен превод? Ами да, доста модерен, толкова модерен, че ако обърна думите на английски, се получава идеален текст на английски език. Преводачът е подходил с една доста голяма доза необременена фриволност по отношение на българския език, бих казал. И понеже ми стана интересно, реших да хвана книгата и да прочета анализите към фотографиите, които са ми добре познати.

Каква идея възниква във вашето съзнание, ако прочетете, че Хенри Милър е нарекъл Брасай „Очите на Париж“? Има ли разлика, ако беше казал „Окото на Париж“? Защото точно така е казал „The Eye of Paris“. Не зная за вас, но за мен „Окото на Париж“ е нещо уникално. Създава ми усещане за едва ли не „избраност“, един от всичките. И това наистина е така. Все още недоумявам как е възможно да нямаме съвременен аналог на Брасай. Имам предвид – фотограф, който да е създал също толкова въздействащи фотографии. Защото неговите датират от 30-е години на миналия век, минали са 80 години. Нима фотографията е спряла да съществува? А „Очите на Париж“ ми създава асоциация за човек с поглед, който гледа, наблюдава. Но без чувството за избраност, уникалност, каквото е вложил Милър в думите си.

Почти като с превода на имената на българските вина. Нали уж сме сила във винопроизводството, а нашите вина не се продават на Запад. Ами погледнете преводите. Едно време говорих с разни филолози и те ми казаха, че аз давам абсурдни предложения за превод. Имаме си „горнотракийска низина“. Не можем да я преведем valley, трябвало да бъде lowland. Я чукнете гугъл с картинки и вижте какво ще излезе. Каква е представата за ниската земя? Мухъл, сянка, призраци, вещици, блата… е, какво вино ще стане в тая ниска земя??? И нали съм даскал веселяк по английски език, направих един урок преди време за петокласници с имена на вина. Търсехме начини да пресъздадем имената по начин, който да не се явява просто буквален, но иначе абсурден превод от български, а да се явява носител и на оригиналната идея. И останаха смаяни от недоглежданията на родните производители. Защото името е фундамент. Както и да е. Но по подобен начин някой е превел книга по фотография с анализи на различни дами и господа от Сотби, куратори, редактори на списания и прочие и е недогледал значително в превода. Коя е книгата? Фотографията. Цялата история. На Джулиет Хакинг.

Не ми допадна да прочета за „решаващия момент“. Ами предпочитам да е „решителния миг“. Както предпочитам да прочета за светлосилен обектив, вместо „бърз обектив“.

И преди да затворя книгата, прочетох един анализ на една дама от Сотби на кадър на Картие-Бресон. Кадър, който той коментира в едно от интервютата си – какво го е грабнало, за да го направи, какво е видял в кадъра. И в същото време това се явява един от малкото от режисираните кадри на Анри, вероятно единствения сред най-добрите му 500 кадъра, които влизат по ретроспективните му албуми. А дамата от Сотби дори не е загряла накъде да поеме. Анализът е общи схеми, социална ангажираност и контраст между градската беднота и богатите. Което от една страна показва, че тя все пак е учила как се прави анализ, само дето от друга страна не разбира от фотография. Нямам представа защо някой се занимава да анализира нещо, от което не се вълнува? Аз този кадър не го харесвам. Не обичам кадри с вложена съзнателна авторова идея. И Анри не обича, то и затова има само един такъв кадър.

В България има разни изкуствовреди, които пишат и изнасят лекции по фотография, а самите те правят изказвания, които, ако дори малко бяха поснимали, ама истинската, нямаше да правят. Тоест, успешно копират изкуствоведите от споменатата книга. Тяхната подготовка се изчерпва с прочитането на няколко книжки на други изкуствоведи, които също като тях… стояли и си мислели, често – докато са пушели цигара в леглото до някой фотограф или фотографка.

Две неща не са ми ясни, или викате – само това да беше. Има ли смисъл от анализа на изкуствоведите, ако той се различава до неузнаваемост от анализа на автора на фотографията? Даже не е ли вредно, че такива анализи се правят? Това не подвежда ли? Не съм се хванал само за този кадър и за тази дама от Сотби, прочетох няколко анализа на кадри на Атже, Дуано, Брасай от други изкуствоведи, поместени в същата книга. На автора не му е работа да пише анализи. Това ми е ясно. Аз обичам да снимам, не да пиша напоителни описания. Не съм писател. Нямам и нужда от заглавия от сорта на „Сбогом, Амели“ или „Истинската жена пие кафето си горещо“.

Мога само да ви кажа аз какво мисля по въпроса. Когато спрях да чета книжки по фотография, писани от хора, които по книжарниците фигурират като автори на книги по фотография от типа „това се прави така“ и „1000 стъпки за по-добра фотография“, а се запътих да слушам какво са казали авторите на албумите с фотография, започнах да снимам. Защото нали си давате сметка, че на щанда с фотографски книги има два вида книги – едните са с буквички, другите – с картинки. И авторите на книжките с буквичките не фигурират при авторите на книжките с картинките. Аз избрах да се уча от тези, които са ни оставили картинките.