Етикети

, , ,

„La ville est un théâtre permanent
où l’action ne s’arrête jamais.“
(Robert Doisneau)

Става дума за две школи във фотографията – първата, която използва за свой девиз „Le mouvement interrompu/inattendu“, а втората – „Le moment decisif“. И да ви призная, предпочитам просто да загатна тази тема, която реално е много дълбока и не ми е по силите да развия. А и се страхувам да не попадна в капана на словесната еквилибристика и да ме обявите за жонгльор с понятия и понятийни системи : )

Лично аз виждам първата школа по следния начин – фотографи, снимащи кулминацията на дадено събитие, създаване на кадър, който събира по един максимално изчерпателен начин цялото събитие в себе си. Какво се иска от фотографа? Да следи развитието на действието. Логиката на събитията. Тук интуицията не присъства. Това е като да снимаш един крокодил така, че да се вижда цялото му тяло – по един максимално изчерпателен начин. Крокодил е, но какво от това?

Sofia National Gallery for Foreign Art

Докато при втората школа, според мен, фотографите снимат в един избран решителен миг, който е зареден с определено послание, подчинено на личността на фотографа, а тя – на една свръхреалност, ако щете, ако щете и просто на един сън, на една мечта, или както би казал Анри – „окото на разума“. Всичко е в него. Стопли ми се сърцето, когато прочетох в книгата на Анри, че той започнал да гледа на фотографията като на изкуство, когато попаднал на кадри на Атже. И после се подреждат унгарските фотографи. Никой не търси изчерпателност и наративност, както стана модерно да се казва. Или както казва Кертес, това са „les moments déconnectés“, „изключените моменти“. Изключени от реалността, от настоящето. Или по-скоро едно отражение на една друга реалност. Уж говорим за окото на разума, а имаме предвид интуицията. L’oreille du coeur? Или реалността, която не съществува, както казва любимия ми Дуано, който също в младите си години се е учил от Атже. Тази, човешката реалност, която съществува само за нас и никой друг. Или ако се върнем на примера с крокодила, това е като да го снимаш, потопен в реката, така че само очите му да се подават над водата. Нищо толкова не се вижда от самия крокодил, но цялата му хищническа природа се разкрива пред нас. Крокодил е, затова!