Етикети

, ,

Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба : ) би казал поетът. И ако имаше как Дюло Холас да се запознае с Гео Милев, подозирам, двамата би ги свързало едно странно приятелство, както би казал Елин Пелин, макар и неправилно, тъй като няма как да ги свързват две приятелства, биха си допаднали изключително много.

Оказа се, че съм бил много далече дори от най-минимално вярната представа за фотографията на Брасай; Брасай, който вплита човешките съдби в творчеството си, подобно на автора на „Престъпление и наказание“. Не би било преувеличено дори да напиша, че за мен Брасай е Достоевски на фотографията. И не би било възможно да бъде по друг начин, тъй като Достоевски сам се явява любим автор на Брасай. Неизбежно е.

Това означава една пълна отдаденост. Подобно на хирург, който аутопсира мъртви тела, за да установи причината за смъртта, с разликата, че телата са де факто живи, само в някои случаи – мъртви, и то – само душите им.

И като споменах мъртви души, се сещам за паметника на площад Славейков на двамата дядовци на пейката. Паметникът е почти идеален, особено за нашите ширини, но някоя мъртва душа е решила да покаже оригиналност по отношение на разположението на паметника – и всеки човек, който реши да ги снима, снима и кофите за боклук, строени чинно в задния план, вместо паметникът да е обърнат на 180 градуса и снимащите да получават за фон отрупаните с книги сергии на площад Славейков. Дори кофите за боклук да отсъстваха, неясна е връзката между паметника и сградата, в която се помещава супермаркет Карфур.

Ние сме продукт на времето си, на средата, на родителите си, на себе си. Изумен останах от факта, че в Париж е имало 500 хил. проституиращи дами през 30-е години на миналия век. А в същото време социалните норми са били твърде ограничаващи от съвременна гледна точка – все пак сексуалната революция все още предстои. Кметската управа е била задължила уличните дами да носят бяло боне, което да ги отличава от благопристойните дами, а също така да не излизат по улиците преди 7 вечерта през лятото и не по-рано от половин час след запалването на уличните фенери през останалото време на годината. Нека се върнем на цифрите – половин милион? Париж е бъкал от бордеи. Брасай споменава, че на някои улици е имало по пет, шест, седем бордея. С редовна клиентела.

Една съдържателка споделя, че тяхната клиентела е от богати, успели господа, които… били нещастни. Идвали не заради нужда от някакво физическо удоволстване, колкото да си поговорят с момичетата, да изпият по чаша шампанско и да се посмеят. Също така носели снимки на децата си, разказвали за семействата си…

Мен продължава да ме шокира цифрата от половин милион, признавам. Това означава, че всяка десета жена в Париж е била с особен статут. И ако приемем, че за да може една дама да се издържа, има нужда от една минимална средна клиентела от десет господа, то излиза, че всеки господин в Париж е бил абонат на дамите с широки деколтета.

Брасай разказва и друго. Че сексуалната революция ликвидира целия този бизнес. Нуждата от подобни бордеи и къщи за удоволствия изчезнала. И тук е момента да погледна с нови очи на уж деградиралото младо поколение… половин милион?

Не ме разбирайте погрешно, не ги преживявам толкова дълбоко нещата, ясно ми е, че сме за никъде с този измислен псевдоморал, просто имах друга представа за La Belle Époque, или по-скоро имах желание нещата да са били по по-друг, по-красив начин. Мен не ме вълнува Човека. Да, документирам градската среда, която е продукт на човека, на неговите мисли и действия, но не чувствам социална ангажираност към съдбата на човека, както е чувствал Брасай. За мен човешката съдба е просто параван. Аз се стремя да надникна отвъд този параван от сълзи и пропаднали мечти. Не мога да понеса бремето на фактите. Затова и не мога да чета Достоевски. Къса ми се сърцето.

А Брасай прави точно такава фотография. Дълбока. С човешко лице. Лице, което той познава. Une ombre de la rue.