Етикети

, , , ,

Онзи ден нали ходихме с Еро на Севлиевските фотографски срещи и се видяхме с Ичиконти, Никола и още приятели, стана дума за пореден път за това що е то да си професионалист и що е то да си любител. Прекарахме си чудесно. И сега бих искал просто да ви обърна внимание на една метаморфоза. Преди сто години обществената нагласа е била следната: фотографът-любител е бил смятан за артист, а фотографът-професионалист – за изпълнител-документалист /нещо от сорта на реализатор – занаятчия/. Странно, нали? Тази представа е била споделяна от много фотографи /като например от Алфред Щиглиц, който е бил ръководил няколко големи фотоклуба в САЩ и е издавал фотографското списание Camera work в продължение на един период от около двадесет години/ и да ви призная, в известен смисъл и аз се съгласявам с него – човек може да каже, че е артист, ако на първо място чрез изкуството, което прави, изразява своята гледна точка, използвайки рамката на изразните средства, която му предоставя конкретното изкуство – а това при една фотография, създадена по поръчка е трудно, в отделни случаи – почти невъзможно. И тук проблемът не се крие във възможностите на фотографа, а в изискванията, които му поставя самия клиент. Ще кажете, че има изключения. Има, разбира се. И първото най-запомнящо се изключение е самия Йожен Атже, бащата на сюрреализма и на фотографията на градската среда, който в продължение на 30 години живее в Париж и проследява трансформациите на града със своя фотоапарат. Той смята себе си за документалист, един вид регистратор, създаващ документи за художници или за професионалист в стария смисъл на думата. Ние, от своя страна, го смятаме за артист, тоест – за любител.

Ще кажете – много важно дали е професионалист или любител. Прави сте. Особено имайки предвид метаморфозата и последвалата ерозия на тези две понятия – „днес всеки е професионалист“ и всеки има професионален фотоапарат, с който прави професионални снимки, защото функциите на фотоапарата са тези, които окачествяват и придават стойност на фотографското изображение. И ще бъдете абсолютно прави. Няма никакво значение.

Имам двама любими фотографи – Робер Дуано и Андре Кертес. Първият е работил за Рено и за едно ловно-рибарско списание, вторият е работил за списание „Дом и Градина“ /което е голям майтап, тъй като „кертес“ на унгарски означава „градина“/ и за други различни печатни издания. Вие колко снимки на риби или кошути сте видели от Дуано? Или реклами на Рено? А снимки на къщи и градини от Кертес? Това, с което са известни, снимките, които се тиражират из албумите им по целия свят, са снимки, правени в свободното им време. Никой не им е възлагал да снимат хората, средата, улиците, те са събирали стотинки за филми и са снимали по свое собствено желание. Един вид – това са едни „съботно-неделни щракачи“ или артисти, абсолютни любители в стария, но добър смисъл на думата. И с това тяхната фотография не отстъпва по нищо на професионалната. И сега се сещам, че пропуснах Вивиан Майер, която посмъртно бе поставена до най-добрите американски фотографи на миналия век. И добре, че са си харчили парите за филми и са яли хляб и бой, че без това харчене, днес фотографията не би съществувала. Жорж Брасай като е правел нощните снимки на Париж, е опъвал яко ушите – консумативите за магнезиевата светкавица, с която е работел, са били страшно скъпи. И добре, че си е опъвал ушите, че днес нямаше да ги има снимките.

Радвайте се, ако никой не проявява интерес към вашата фотография. Едно прекомерно внимание от страна на хора без критерии би могло единствено да ви изиграе лоша шега, особено в началото, когато човек е неуверен, а и след това. Подлъзването не прощава. Всеки ще се обажда, ще дава акъл и ако вие изберете да правите такава фотография, която се харесва на мнозинството, ще се окаже, че сте попаднали в капана да правите една друга фотография, която вълнува едни други хора, заради едно чуждо одобрение, заради гъдела, че сте „фактор“ във фотографията, а реално правите някаква еклектична фотография с цената на компромис със собствената си личност. Живеете чужд живот.

Да разгледаме една хипотетична ситуация. Да речем, че вие сте един добър фотограф, за когото фотографията добавя смисъл в живота /тоест любител в стария смисъл на думата/. Уверени сте в своите фотографски възможности, но тази увереност е и подплатена с отлично портфолио и решавате да разсъждавате върху смисъла да откриете една самостоятелна изложба. Ситуацията се усложнява от чудене кой би дошъл и защо бихте се захванали с едно такова трудоемко и ресурсоемко дело, ако посетителите се броят на пръстите на двете ви ръце и на двата ви крака. Тук бих желал да ви попитам – що за изложба ще бъде тази, на която ще се изсипе цялото село от щастливи съграждани, които ще влезнат тихо, кротко ще приседнат, ще вперят поглед към снимките да ги видят, докато хапват тройка кебапчета с питка от Кауфланд и като се наситят, ще станат и ще си отидат, попили сладострастно нажежените думи на куратора с папийонка?

За кого снимате? За себе си. И нищо останало не трябва да ви интересува. Един ден, като обърнете поглед назад, отговорът сам ще дойде.