Етикети

, , ,

Отново убих хората с правата лопата още от заглавието, обаче от известно време се чудя, и то вервайте ми (както казваше Царя), доста усилено по следния въпрос, гледайки хората по улиците, хвърляйки по едно око на форумите и приказвайки с приятели и познати, а именно: Що така всички припадат по огледално-рефлексните системи!? Въпросът с носенето на раници от по 10 килограма за разходка из града, пълна с обективи, които не напускат чантата, няма да го поставям. И аз ходех с раница, и аз пъшках, че ми тежи. Нали все пак това е от основните плюсове – да можеш на едно тяло да закачаш най-различни обективи. При телеметричните системи обективите са ограничени до 135 мм.

И обикновено се казва, че това са професионални системи, а пък като хванете един албум на известен фотограф и се оказва, че той е снимал с някаква друга система, не точно система от този тип с подвижното огледало : ) Тоест – майтап, другарки и другари. Сега се опитвам да се сетя за някой от любимите ми фотографи да е снимал с огледално-рефлексен фотоапарат с подвижно огледало… и признавам, че се сещам – Андре Кертес в късните си години го видях в един филм да снима с един огледално-рефлексен олимпус, обаче вече беше на около 80 години и подозирам, че дългите обективи са били в компенсация на краката. Естествено, само той може да каже защо е решил да снима с такава система, аз не съм врачка. Ансел Адамс е снимал с Хаселблад. Но пък Ансел Адамс снима главно пейзажи, а както знаем, дърветата не тичат из полята… 

Защо се получава така, че повечето от любимите ми фотографи не снимат с такава техника? Чудя се какво да кажа… (моля, забележете, че все пак този вид техника е била изобретена, когато са били млади, така че са имали избор дали да снимат или да не снимат с нея).

Подозирам, че хората обичат да виждат какво снимат. За снимане на пейзажи не е толкова от значение дали гледаме през визьор по време на снимките, защото там картинката нито мърда, нито шава. Но ако снимаме хора или някаква динамична ситуация, то тогава е важно да можем да проследим действието без прекъсване – наблюдаваме и запечатваме избрания от нас момент.

Но какво се случва, когато снимаме с огледално-рефлексна система с подвижно огледало? Гледаме, каквото гледаме и като решим да снимаме, щракваме, огледалото се повдига, за да може светлинният поток да достигне до филма / матрицата. И ние нищо не виждаме. Снимаме слепешката. После погледнем кадъра на екранчето (ако имаме екранче, иначе трябва да чакаме, докато проявим филма), виждаме, че моделът мигнал в този момент. Или направил гримаса. Или просто вече е с друго излъчване, не е каквото сме харесали. Мъка, другарки и другари. Снимате и не виждате какво снимате. Тоест – нямаме възможност реално да изберем какво искаме да направим.

Вчера споделих тези мисли с един приятел с къдрава коса и той ми каза следното: „А като няма огледало, какво печелиш, нали пак натискаш бутона и снимаш? И пак може да се смени ситуацията и да се окаже, че не си снимал каквото искаш?“. И тук къдравият приятел е абсолютно прав. Обаче в единия случай съм видял какво съм направил, а в другия – не. А и все пак това огледало, докато се вдигне, минава време, няма как – и чак като се вдигне, фотоапаратът снима.

Да, зная, прави сте. Нашите реакции не са толкова бързи, ние се явяваме най-бавното звено във веригата, не е бързината на фотоапарата ограничаващият фактор, а нашата собствена бързина, защото при закъснение на затвора от 10-20-30 милисекунди, ние се явяваме като охлюви с нашите бавни движения.

Все пак фотографията не е просто дебнене, а това е един процес на наблюдаване. Учим се да гледаме, да откриваме, да изследваме. А това е възможно единствено и само, когато нашето съзнание е чисто, необременено.

Представете си една чаша. И нека тази чаша да е съдината, в която да капят капка по капка нашите знания, това, което учим. Тази чаша лека по лека се напълва, ние придобиваме една увереност, че „знаем“. И често се случва, че когато тази чаша се напълни, човек става абсолютно невъзприемчив, закоравял – не може да приеме вече нищо, не може да се измени. Абсолютен бастун. Защо? Защото чашата е пълна. Няма място за повече капки. И тук е моментът, в който да хванем чашата и да прелеем водата в една кофа. И да продължим да пълним…, после тази кофа ще се напълни, ще вземем един бидон и ще пълним бидона, после ще вземем един варел и така до безкрай. След безкрайността нямам представа какво се случва : )

Забелязвате ли какво се случва? Когато имаме просто чаша и разполагаме с едни 100 мл знания, то изглежда като да знаем много, понеже чашата ще изглежда като да е пълна почти до половината, тоест ние ще изглеждаме като попили половината знание на вселената. Когато водата стане 200 мл, изглежда като да знаем всичко, защото чашата е почти пълна. Много често се случва човек да не си даде сметка, че просто е напълнил една чаша с вода, а като говори, да звучи като последна инстанция, все едно сам Бог говори. Защото този човек не би звучал така, ако се беше усетил, че тази чаша е просто чаша, не е морето. И излята в кофа от 12 литра, тези 250 мл са просто капка. Затова и така се случва, затова и Сократ така казва: „Аз знам, че нищо не знам.“ Трупаме знание, трупаме знание и в един неочакван момент това огромно знание, което сме натрупали изведнъж се трансформира в абсолютна липса на знание. И това е абсолютна закономерност. Затова уверени и категорични звучат само хората, на които тепърва им предстои да си купят кофа : ) И не бива да им се сърдим за категоричността – тя е достатъчен белег за ситуацията, в която се намират тези хора.

И така. Нека се върнем на наблюдението. Наблюдението е процес, обаче не бих казал, че това е напълно съзнателен процес, или може би съзнателен, но не за нас, а за някой друг. Има нещо метафизично в наблюдението, което е извън нашата човешка логика. А за да можем да се научим да наблюдаваме, е най-добре да имаме възможност да наблюдаваме целия процес, без прекъсвания – включително и самия момент на контакт, момента на запечатване на Реалността върху фоточувствителния лист.

Друго? Друго няма : )