Етикети

, , , ,

Нека да поставим въпроса на масата. Кой създаде фотографията? Художниците или химиците, според вас? И като за начало, да се облегнем на силата на авторитета – ще отворя да ви прочета какво прочетох в книжката на Петер Гаймер „Теория на фотографията“:

„Често казват, че художниците били изобретили фотографията (като са пренесли отвора, централната перспектива на Алберти и оптиката на камера обскура върху нея). Аз обаче казвам: не, това са направили химиците. Защото смисловото съдържание на „така-беше“ е станало възможно едва от деня, в който научната даденост, откриването на солите на среброто, е позволила да се улавят и задържат светлинните лъчи, отразени в нюансирано осветения обект. ФОТОГРАФИЯТА е, разбирано буквално, еманация на референта (НК:90).“ (Гаймер, Теория на фотографията, с. 40).
 

На кого принадлежат тези думи? Има два момента, по които ние веднага разбираме, че това е Ролан Барт – по определението му за това що е фотография – „еманация на референта“ и по „така-беше“. Аз сега няма да задълбавам в тези две негови тези – тезата за референта и тезата, че фотографията съдържа в себе си миналото и то едно минало, което ние можем да приемем за достоверно, а просто да поразсъждавам на глас за коя фотография говори Барт – за онази, която има стойност или за онази, която е „регистрация на битието“ (която за мен няма стойност като изкуство, по-скоро би имала стойност като документ).

Изпитвам силни подозрения, че Барт е имал предвид точно фотографията в контекста на нейната документално-регистраторна функция. Щом на него принадлежи възклицанието „… виждам очите, които са гледали Императора…“ (Барт попада на един портрет на брата на Наполеон Бонапарт и веднага се обляга на „времето“). Мен подобен портрет не би ме накарал да възкликна по подобен начин. Не се вълнувам от портрети тип „паспортна снимка“ и никога няма да се вълнувам : )

Дистанцията на времето също не ме вълнува, времето не е в състояние да добави или да отнеме от стойността на дадена фотография. Стойността е качество, присъщо на самата фотография, не е вън от нея. И тук достигаме до един парадокс – критиците на фотографско изкуство не говорят за стойността на фотографиите. Те се ограничават до процеса, търсят отлики и прилики с изобразителното изкуство (и тук някой гений се е сетил, че във фотографията е необходимо да съществува физически контакт някъде във времето между референта и фотографската плака (едновременност между присъствието на референта и създаването на фотографския образ), докато в изобразителното изкуство можем да рисуваме по спомен или да рисуваме от въображението си), говорят си за какво ли не, коментират си думите, които са изрекли или изписали, но не гледат на фотографията като носител на определени качества. Или по-скоро – гледат на фотографията по-абстрактно, даже по-скоро абстрактно-теоретично, още повече, че критиците в повечето случаи не могат да използват добри нагледни примери, с които да илюстрират тезата си. Като горния пример с очите, които са гледали Наполеон. След над 150 години съществуване на фотографията някой взима снимка за спомен и поставя знак за равенство между нея и фотографията като цяло, което включва и фотографията като изкуство, художествената фотография, която ОТРАЗЯВА гледната точка на автора, на фотографа. И, естествено, очаквано и предсказуемо, за автора не се говори никъде. Няма автор. Фотографиите сами си стават. Всички снимаме като Картие-Бресон и Йожен Атже : ) Според критиците.

Но нека се върнем на мисълта, която споделя Барт с нас – че откривателите на фотографията са всъщност химиците, а не художниците. Според мен, това е несъществен въпрос. Понеже не припадам по техническата част на фотографията, самият процес не ме вълнува особено. Ясно е, че няма как един художник да открие един химичен процес (освен ако не е химик-художник), поради очевидната липса на знания, но дори и открита от химик, фотографията за мен остава несъздадена. Трябва да се появи някой, който да покаже на света какво е фотографията, какво представлява това откритие и как да се използва. И това го правят фотографи като Надар (ако се чудите от кого се е учил Атже, тук е мястото да отдадем почит на Надар), Алфред Щиглиц, Атже. Не ме критикувайте, че това не са най-ранните фотографи в исторически план, просто ви изброявам някои от любимите си фотографи : ) Фотографите са тези, които създават фотографията : )

Ето, нека хванем един ранен фотограф за ушите – един такъв фотограф е Майбридж. Снимал как един кон тича с една дузина фотоапарати, за да запечата в детайли неговите движения. И хората останали поразени от кадрите, защото се оказало, че конят изобщо не бил толкова грациозен при тичане, по-скоро приличал на заек, който подскача. И възникнал въпросът: Как да изобразяваме тичащи коне? По фотографски реалистично или както дотогава в изобразителното изкуство – грациозно-елегантно? Отново несъществен въпрос. Защо?

Първо, защото тичането е един цялостен процес. Фотоапаратът регистрира частици от него, но дали в този случай можем да кажем, че цялото се отнася към частта, както частта към цялото? Ако можем да получим цялостна представа за процеса на тичане по една снимка, значи връзката „цяло-част“ е запазена. Ако позата на коня е неестествена за нашата представа, значи връзката се е скъсала. Точно така, нашата представа, защото зрението ни не е в състояние да види всички тези детайли, които един фотоапарат може да запечата. А щом остават скрити, непознати за нас, ясно е, че те ще са изпразнени от съдържание. Не е възможно да откриеш смисъл в нещо, което е непознато за теб.

Второ, художниците, когато рисуват, какво искат? Ето, да вземем за пример картината на хвърковатата чета на Бенковски. Там конете и четниците са изобразени доста нереалистично, но въздействащо. С ясно послание, силно внушение, с идея. Ако художниците бяха нарисували едни скачащи като зайци коне като от снимките на Майбридж, ние щяхме да се объркаме. Нима това е „хвърковатата“ чета? Да, нашата представа, разгледана като механичен сбор от детайли е по-невярна от детайлите, запечатани от фотоапарата, понеже са реалистични фотографски изображения, обаче самата ни представа е по-вярна от представата, която бихме имали, ако ни поднесат един детайл от процеса на тичане с фотографска точност. Все пак – изкуството се прави от хора за хора.

Та така. Стига толкова сапун, че ви сапунисах яко. Тука тази книжка на Гаймер много ме сащиса, аз очаквах, че ще коментирам цялата книга, като я прочета, а то има бисери на всяка страница, времето не ми стига да споделя всичко, на което се натъквам : )