Етикети

, , ,

Преди няколко дни нещо ме нахапаха щъркелите и реших да си купя една книга. Тази книга се казва „Теории на фотографията“ на Петер Гаймер. Издадена е под редакцията на Николай Трейман, със съдействието на Катерина Гаджева и проф. Цочо Бояджиев, които имах честта да слушам в Софийския университет (те водят Философия на фотографията за студенти по философия, като лекцията е отворена за слушатели). Водих си записки много прилежно, които бих могъл да споделя с вас по-нататък. Но сега сме на тема книгата на Гаймер. И ето какво пише вътре, ще споделя само подбрани бисери от увода на книгата и от първата глава, цялата книга можете да си прочетете спокойно онлайн (аз просто от снобарство си купих книгата, иначе не вярвам някой от вас да има нужда от подобно четиво у дома си, дори на изуст да го научите, най-вероятно няма да получите просветление как да снимате по-добре), и естествено, най-вероятно ще споделя и други смешки от книгата:

„Представата, че фотографската апаратура работи сама по-късно бива критикувана (…).“
 

Тази крилата мисъл няма нужда от особено внимание, просто я споделям, защото оставам изумен, чудя се доколко тази представа е била резултат от извършена преди това мозъчна активност и доколко – плод на вербалната еквилибристика? Някой се е взел на сериозно и се е изтъпанчил някъде, за да можем ние днес да кажем, че едно време все пак такава представа „е съществувала“. Колко е съществувала и къде е съществувала няма да питам, защото ще се омотаем много яко и накрая няма да е ясно дали „съществуваме“ или просто „сме“. И дали наистина „това, което е било, никога повече няма да бъде“. Ако техниката работеше сама, всички щяхме да снимаме като любимите ми дядовци Атже-Кертес-Бресон-Дуано-Брасай.

„… теоретичният статут на фотографията е несигурен. Това е свързано преди всичко с двете различни, но трудно отделими едно от друго значения на областта на нейния предмет. „Фотография“ може да означава общия феномен, фотографията като такава, абстрактното, независимо от неговата конкретна реализация в безброй отделни снимки – значи онова, което Розалинд Краус нарича „фотографското“. Но „фотография“ означава и: една фотография, една определена снимка, чието единично значение не бива да се покрива с „фотографското“ като колективно единично. Различните теории на фотографията следователно са изправени пред предизвикателството, че трябва да се базират на фотографии, но от друга страна се стремят да поставят в зрителното си поле фотографията.“ и една допълнителна бележка от автора на книгата: „с настоящето изложение ние не се опитваме да представим фотографията максимално независима от фотографиите.“
 

Ще се опитам да преведа горния текст на нормален език: Моята котка реши един ден да стане агитатор за вегетарианството. И възникна един много сложен въпрос в нейната глава – дали да говори конкретно за вегетарианството, породено от консумация на плодове, зеленчуци, зърнени храни и други хранителни продукти от немесен характер, или да се съсредоточи върху вегетарианството в неговата абстрактна форма, да стане теоретик на вегетарианството, без тя да изпитва особена нужда да е вегетарианец. Все пак Ролан Барт (авторът на Camera lucida) отбелязва, че той не снима, не изпитва нужда да снима, както и че не познава фотографските процеси (тъй като, според него, няма нужда да притежава практически фотографски знания, за да се явява един от теоретиците на фотографското изкуство). И моята котка, облягайки се на опита на Барт, реши да пише за абстрактното вегетарианство, без да е самата тя вегетарианка, защото няма нужда да имаш опит, за да пишеш за нещо, достатъчно е да имаш мерак. Поразен съм, че са използвани думи от сорта на „изправени пред предизвикателството“ да се базират на фотографии, когато говорят за фотографията… макар и да звучи смешно, но както „организмът е съвкупност от клетки“, така и „фотографията е съвкупност от фотографии“, които имат определени качества, имат определена стойност извън техническия процес, който е използван, и естествено, за което и дума не обелват теоретиците на фотографското изкуство.

Простете ме за рафинирания френски, но тези приказки силно приличат на фриволни вербални дефекации, при които авторът се самоопиянява от структуралната комплексност на своята рефлексия, в търсене на нови и нови орнаменти, с които да се самодекорира.

Какво ще кажете за „фотография без фотографии“? А за „фотография без фотографи“? Остава единствено един миг – мигът на запечатването, на създаването на фотографския образ. И върху това отпечатване „разсъждава“ Сюзан Зонтаг, но нейните съждения приличат на напъните на един физик да създаде нова порода кон, който да печели надбягванията, и който разработил модел на сферичен кон във вакуум.

Да пишеш за „фотографията без фотографиите“ (и тук се подразбира и фотографите като творци и автори, защото фотографиите не падат от Луната), както прави Сюзан Зонтаг и много други, е лишено от смисъл. Няма такава фотография. Затова е невъзможно и да съществува такава теория на фотографията – няма как да има теория на нещо, което не съществува. Бих бил склонен да приема, че есетата на Зонтаг се отнасят до „имагинерна представа за техническата фотография“. Абсолютно неразбираемо остава за мен разбирането и желанието някой да пише за фотографията като нещо, което все още не съществува (няма фотографии), никой не знае какво е и никой не го е правил (няма фотографи) и едва ли не аз съм този богоизбран човек, на когото Дагер поднася първата снимка за анализ, с молба да напиша книга за това какво би могло да бъде това нещо в един измислен свят, в който само техническото има стойност (защото не се говори за стойността на фотографията, теоретиците, простете, че се повтарям, не разглеждат фотографиите като носители на идеи, на ценности,  на внушения, послания, още по-малко изследват „качеството“ на тези идеи и внушения, тяхната пълнота, просто спят с чорапите).

Да, точно така, за теоретиците на фотографското изкуство всяка фотография е самата фотография като цяло и бидейки такава, бидейки част от цялото, тя е носител на всички качества на цялото в зародиш. Какво означава това? Че за теоретиците няма вариации в стойността на кадрите, създавани от различните фотографи. Така например, Ролан Барт, понеже няма представа от фотография, коментира в книгата си кадри на доста посредствени фотографи, както и доста случайни (или пък доста ранни) кадри на добри фотографи като Андре Кертес. Защо? Защото няма представа. Ако имаше представа, никога нямаше да го направи. Аз бих използвал емблематичните кадри на любимите си фотографи в една такава книга, тези кадри, с които те са разпознаваеми (явяват се носители на типичното за всеки творец излъчване). Но понеже явно Барт е решил да унижи фотографите и самата фотография (понеже желае да изпъкне, явно има комплекси за малоценност), прави обратното. Хваща емблематични фотографи и ги унижава и ни ги поднася заедно с букет от посредствени автори, на чийто фон унизените емблематични фотографи да изглеждат като фон. Невероятно, нали?