Етикети

, ,

„Искам да ви обърна внимание на най-голямото заблуждение за фотографията – терминът „професионална“ се използва за успешни, по общо мнение снимки, а терминът „любителска“ – за неудачните. Но почти всички велики снимки се правят и винаги са се правили от хора, последвали фотографията в името на любовта и съвсем не в името на успеха. Терминът „любител“ предполага човек, работещ в името на любовта, затова общоприетата класификация очевидно е грешна.“
(Алфред Щиглиц)

Вероятно – много и най-различни неща бихме могли да научим от пикторалистите, аз само ще споделя какво ми направи впечатление на мен самия, докато разлиствах вчера книгата Camera Work на Алфред Щиглиц.

Camera Work е списание, което Алфред Щиглиц започва да издава през 1903 година. То излиза на периоди от три месеца и от него има общо 50 издадени броя като това е първото фотографско списание, в което фокусът е изнесен върху естетическата страна на фотографията, а не върху техническата, за което е длъжно да свалим шапки на Щиглиц! Самите фотографии са копирани на висококачествена японска хартия (оригиналите са фотогравюри). Списанието излиза до 1917 година.

Алфред Щиглиц е основател на движението Фото-Сецесион, привлича доста фотографи към каузата на пикторализма, но групата е разнородна (тоест фотографите вътре са различни по калибър), а и някои от тях тръгват по трънливия път да си създават сами трудности в работата, използвайки възможно най-трудоемки техники, което отначало Щиглиц приветства, обаче с времето в съзнанието му намира подслон и „обикновената фотография“, тази, при която просто натискаш един бутон (и Кодак прави останалото : )

списанието на Алфред Щиглиц

списанието на Алфред Щиглиц

В предговора на книгата пише, че пикторалистите били тръгнали към един „умрял край“ (или „дупе на торба“ на френски). Задънена улица, един вид, заради огромните ограничения, които сами са си наложили по отношение на използваните техники, сюжети, светлина. И тук авторът на предговора обяснява, че това прилича като да си стесняваш кръгозора непрекъснато и да търсиш при този непрекъснато стесняващ се кръгозор нови гледни точки. Това е техен избор, те си знаят най-добре, бих казал. Аз бих оприличил част от пикторалистите на хора, които наблюдават света през отвора на ключалката на входните си врати. Ако ние се интересуваме от разнообразието на видяното, то наблюдението през ключалка е ограничение, но ако ние изхождаме от гледната точка на качеството на самото наблюдение, то доброто наблюдение се прави именно през ключалка, защото тогава можеш да се фокусираш върху отделни елементи или процеси : ) И според мен точно такива са и пикторалистите, или част от тях.

Пикторалистите са си поставяли актуални за времето си фотографски задачи, които са решавали по оригинален начин. Като например – в онези години е битувало мнението, че портрет не се прави на шарена сянка. Е, те нарочно имат една серия от портрети, правени точно на шарена сянка, за да покажат, че може. Взимаш един далматинец, слагаш го до шарената сянка, взимаш една дама с бяла рокля, вкарваш я в шарената сянка, така че роклята й да стане на петна като на далматинеца и правиш чуден портрет. И така нататък. Как ви се струва това? Аз не бих се хванал да правя нещо, само защото не съм съгласен с мнението на обществото, за да му покажа на това общество, че е в грешка. Струва ми се леко самоцелно. Бих снимал това, което харесвам, по начина, по който харесвам. Друго не ме вълнува.

И малко фактология: списанието на Щиглиц отначало има 650 абонати, излизало е в тираж от 1000 бройки, с времето абонатите намаляват до 36, а тиражът – до 500 бройки. Очевидно има загуба на интерес от страна на американците. Но друго нещо ми направи впечатление. Как в онези години е имало любителски клубове по фотография из Щатите и как из фотографските среди се е смятало, че „артист“ = „любител“, защото професионалистите са  били нагърбени да снимат по волята на клиента – я шампанско, я сълзи, я дамски чорапи или чанти.

Щиглиц е положил немалко усилия в това да създаде една среда за любителите фотографи на Ню Йорк, в която да могат да виреят, защото и той е смятал, че артисти могат да бъдат само любителите. Един ангажимент, който, от дистанцията на времето, ми се струва доста интересен. Защото днес май сме на обратно – всеки с фотоапарат си мисли, че е професионалист : )

И понеже стана дума за професионалистите и артистите, може би е хубаво да спомена, че снимките, които виждате из албумите на Робер Дуано, са направени в свободното му време, като любител фотограф – събота, неделя, ей така, шляейки се по улиците на Париж. Професионално е снимал реклами на леки коли. Андре Кертес е снимал дълги години за различни списания, едно от които – „Дом и Градина“ (ми нали в превод „Кертес“ на унгарски значи „Градина“, нормално, бих казал) – а е известен със снимките си като любител фотограф : ) Майтап, нали? Аз не се сещам за един кадър на Кертес, който да е направил като професионалист. На Дуано попаднах наскоро на един албум, озаглавен нещо от сорта „професионалистът Дуано“ и вътре бяха професионалните му работи, голяма част от които – цветни : ) Същото е и с Картие-Бресон… колко цветни снимки има човека, снимани с Плаубел Макина и Цайс Супер Иконта : )

Времето е голям шегаджия, особено когато действа в комбинация с дъщеря си Дистанция – Дистанция Времева : )