Етикети

, , ,

Фотографията е за това, „което е било“ и „което никога повече няма да бъде“. Бихме могли да кажем, че с методите на фотографията ние можем да изследваме миналото, но не и бъдещето, защото дори заснета преди секунда, една фотография вече се съотнася към един минал момент. Макар че наскоро прочетох, че фотографията в себе си съдържала и бъдещето. Ако добавим „в ембрионално състояние“, бих се съгласил.

Тези редове по-горе са верни и имат стойност, ако имаме предвид снимката за спомен, снимката, която украсява семейния албум. Моят дядо никога повече няма да бъде на 20, както и София никога няма да изглежда така, както е изглеждала през 1942 година. Това е „било“. И никога вече няма „да бъде“.

Извън тези рамки, които поставяме ние самите (а ние си служим с рамки, с категории, с оценки, с етикети, за да „подредим“ света около нас и да се чувстваме в безопасност, иначе някои от нас биха умрели от страх от „необятното“ и „необяснимото“), ако вземем една снимка, която не е свързана документално с времето по никакъв начин, бихме ли могли да кажем, че тя наистина се отнася за нещо, което е било? Трябва ли времето да диктува и да определя кое е стойностно, и кое – не? Да, да, зная, има критици, които говорят за „добавената стойност на времето“. И какво от това?

Да вземем за пример моята снимка на двата скелета с бабата и дядото, които гледат нещо на витрината. Това е един миг, който бе с продължителност от около секунда. Но никой, освен мен, не видя този миг. Този миг съществува единствено в моето съзнание, а благодарение на факта, че бях „там и тогава“ с фотоапарат в ръка – и на лист хартия, за да можете и вие да видите това, което аз там и тогава видях. Това, което съществува единствено в съзнанието на един човек, можем ли да кажем, че „е било“? Ако приемем, че можем, тогава излиза, че всеки от нас живее на различна планета, в различен свят, защото виждаме различни неща. Фотоапаратът като „отварачка за консерви“, чрез която фотографите отварят своята глава, за да могат другите да надникнат какво има вътре. Понякога няма нищо : )

В дадения пример със скелетите аз се вълнувам от посланието на сцената, на момента. От философията, която се разкрива чрез кадъра. От гледната точка. А самият кадър за мен е една външна опаковка, чрез която това послание да може да се предаде. Опаковката е важна. Но трябва ли аз да се вълнувам, че „това е било и никога повече няма да бъде“? Това твърдение ние можем да го залепим за всяка една снимка, която съществува някъде на планетата. Но с това твърдение ние не можем да изследваме стойността на фотографията, понеже всички снимки попадат в тази категория на „било“-то.

Представете си снимка на едно паве. Това паве очевидно съществува. Или е съществувало към момента на заснемане. Значи е „било“. Обаче това паве явно е от интерес за фотографа. Вероятно е от улицата пред неговата родна къща? А неговата къща е останала … в северна Добруджа? Може би с това паве авторът ни насочва към темата за „родината, която вече не съществува“? За носталгията по онова, което сме изгубили безвъзратно? За самотата?

Ами ако авторът бе заснел две павенца едно срещу друго? Едното – от Беломорска Тракия, другото – от северна Добруджа? Да добавим и едно обгоряло павенце между тях – от днешна България. И така посланието се завърта на 180 градуса.

Самите снимки на павенцата не са фотография. По-скоро ако самите павенца влязат в изложбената зала, да се превърнат в концептуално изкуство, инсталация някаква тактилна. Ако се намери кой да жонглира с тях в изложбената зала, вече ще е пърформанс. Ако ги поканим на чаша чай, ще е хепънинг. Това е концептуалното изкуство. Но това не е фотография, понеже има нужда да се обясняваме. Има ли нужда от обяснения, от думи, от текст, значи в най-добрия случай сме фотоесеисти, а ако текстът доминира, значи сме писатели, използвали за илюстрация някакви фотографии.

Времето не е добър съветник. Правим ли фотография, в която времето да заема централно място, значи тя е ограничена от средата, от обстоятелствата. Затова и толкова много фотографи се стремят тяхното изкуство да бъде извън времето, да живее собствен живот.