Етикети

, , , ,

През последните дни съм потънал в размишление за нощната фотография, обаче си забравям жълтото тефтерче, в което си пиша бележки и после забравям каквото ми е хрумнало, че нали съм като майска роза (*) по отношение на фактора концентрация : ) и после си щракам с пръсти, ама не се сещам нищо…

Но имало едно време един младеж, който бил художник и с душа на поет, а нощта го привличала с нейната загадъчност и суета. Той не бил като онзи поет, за който „нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба“, а по-скоро бил като онзи, който искал „да строим завод за живота“. Един хубав слънчев ден този млад поет се озовал в чужда държава, а за него се погрижил негов сънародник, който му предложил хляб и подслон. Страната се казвала Франция, градът бил Париж, а сънародникът – Андор. Андор Кертес.

И така, днес аз отново потънах в онзи мой любим период от развитието на фотографията, в който Йожен Атже тъкмо е приключил с фотографирането на Стария Париж, а Андор Кертес и младия поет Дюло Холас бродят из улиците на Нощен Париж. Какво ли са си говорели, бихте попитали вие?

Каквото и да са си говорели, Дюло се е запалил по фотографията, виждайки какви чудеса прави Андор, взел е фотоапарат в ръце, и тръгнал да обикаля града в нощта. Първо с един фотоапарат, после с друг. Не е бил паралия, ако се чудите дали му е било лесно и дали не е ходел из града, за да си щрака с пръсти. Снимал е с един Фойхлендер Бергхайл, който е работел с плаки 6.5х9 см, купен на втората употреба от приятел, а е копирал в импровизирана тъмна стаичка. По-късно Дюло ще се сдобие с творчески псевдоним, а и с прякор, даден му от неговия приятел Пикасо. Псевдонимът е Жорж Брасаи, понеже е родом от Браса, днешен Брашов, а прякорът му е „Терористът“, заради открития му, понякога твърде директен подход на работа като фотограф, а и заради използването на магнезиева светкавица из улиците на Нощен Париж.

Ще срещнете, че за Брасаи експонационното време било времето, достатъчно за изпушване на една цигара (пушел е като комин!), но не разбирам защо в албума, който разлиствам от известно време нищо не пише за светкавицата, която е използвал? Още повече, че в един кадър, сниман в бар, се вижда отражението на ръката на Брасаи, а ръката се вижда, че държи светкавица. Да, магнезиева светкавица, от ония, които приличат на гръмоотводи. И ако разгледате на спокойствие нощните снимки на Брасаи, ще забележите, че лесно се разпознава коя снимка е правена на светкавица и коя на наличното осветление от уличните лампи. Ще забележите, че има известна разлика между магнезиевата светкавица и електрическата светкавица по отношение на осветлението, което произвеждат. Аз първоначално си бях помислил, че тази светлина идва от някакъв вид стари газови фенери, които са ниски и светят като точки, обаче то такива фенери няма и никога не е имало : ) Но се наложи да изляза и да поснимам с газова лампа с чорап, за да си дам сметка, че трябва да се поровя из биографията на Дюло в търсене на думичката „светкавица“.

Така че да кажем, че за Брасаи времето за изпушване на една цигара било еквивалентно на времето за направата на една снимка, е толкова точно, колкото да кажем, че на кадрите на Йожен Атже ние никога няма да видим някоя от модерните сгради, станали символ на Модерен Париж. И веднага давам пример с Айфеловата кула, която се вижда доста отчетливо в задния план на един негов кадър, както и снимката на Сакре Кьор, снимана не само след завършването си, но и още докато е била в строеж. Това уточнение за мен е нужно, защото обичам простите, но верни неща.

За две години Брасаи успява да заснеме доста сцени от Нощен Париж, като често хората са му позирали – ами унгарец, знаем ги какви са – успявал е да се запознае с повечето персонажи на нощта, за това му е помагала и работата като журналист. И издава книга с избрани фотографии, на която Париж дължи славата си на разгулен град. Предизвиква фурор, бихте казали вие. Не просто фурор – по онова време много хора ги е било страх да бродят из улиците на Париж след залез слънце и Брасаи успява да покаже, че няма нищо страшно в „персонажите на нощта“ – снима двойки, които седят по пейките в парковете, или разни работници, понякога се отбива в бордеите, за да снима разголени дами (тук аз си признавам, че не изпадам във възторг от кадрите, които е направил). Или с други думи – той е един от двамата фотографи, които доминират на европейската фотографска сцена през 30-е години на миналия век.

Дали Брасаи си е давал сметка, че ще се превърне в еталон, един вид „златен стандарт“ на нощната фотография? Можем само да благодарим на Кертес за импулса, който е дал на Картие-Бресон и на Брасаи. Нощта не се познава по вечерта.

Бележка:
* – знаете онзи виц, в който едни баби се оплаквали една на друга как внуците им се подигравали, че били стари, а една казала, че внучката й много я уважавала, само с имена на цветя я наричала – теменуга, детелина, роза, като роза я наричала няколко пъти и после добавяла едно цвете, което не била чувала – склероза. И като чух този виц, разбрах защо емблемата на социалистическата ни партия е една … роза – ами това е един реверанс към гласоподавателите : )

И още една бележка – Gyula Halász се чете „Дюло Холас“, а не „Гюла Халаш“, както го „гюлосват и халашват“ г-н Брасаи. Имах няколко колеги унгарци и поне се научих да чета на унгарски без да си измислям нови думи. Словосъчетанието GY се чете като „Дь“ на унгарски – и пример – град Дьор или ferihegy (ферихедь). Буквата А се чете за нещо като нашето О, а се чете за А, когато носи графично ударение.

Също така SZ се чете като „С“. Примери са град Сегед, фотографът Кертес (в превод „градина“ – тоест Андор Кертес е всъщност Андрей Градинарски, който е снимал за списание Home and Garden … майтап, нали?)