Етикети

, , , ,

Сещате ли се за коя чиния говоря? Не, не за произволна чиния, изтръгната от естествената й среда и поставена под светлините на прожекторите и смаяните погледи на посетителите, а за тоалетната чиния на Марсел Дюшан, наречена „Фонтан“. Аз бих я кръстил „Гейзер“ и бих приготвил една изненада за посетителите : ) , но само звук и пáра, защото другото трудно се пере.

Чета какво пише в свободната енциклопедия (колкото да добия представа, за себе си вече забелязвам, че тези, които пишат за изкуството и тези, които го правят, разсъждават по различен начин) и виждам, че Стивън Хикс казва, че според него това е провокация – Дюшан искал да каже, че „изкуството е нещо, върху което се пикае“. Да кажем, че е прав. И? От тук – накъде? Или пък – и какво от това?

Някой философ би казал, че когато един предмет е изтръгнат от естествената си среда, той е динамизиран, в движение към естествената си среда. Така излиза, че тоалетната чиния е хванала пътя към тоалетната. Или поне аудиторията би се понесла в мислите си към тоалетната, превръщайки така изложбената зала в място за усамотяване с течаща вода. Може бе Дюшан е искал да каже, че изкуството е мъртво. А може би – не.

По същата тази логика с изтръгване на предмети от естествената им среда мога да взема пепелник и да го тупна в една изложбена зала и да кажа – ето, изкуство! Или да взема една дървена пейка и да сложа три цветни хавлиени кърпи една върху друга – бяла, зелена и червена и да кръстя „инсталацията“ – „България“. Мога да добавя и един спукан спасителен пояс до кърпите, за да вкарам критиците в размисъл какво съм искал да кажа с този спукан пояс : )

Самоцел и провокация. Това са два елементарни подхода в работата. В една провокация не може да има дълбоко послание. Защо? Защото тя разчита на въздействието си върху примитивните сетива (възприемана лесно и недвусмислено) и с това, понеже примитивните сетива в човека са силни, води до силни емоции. Едно послание, за да бъде възприето, изисква наличието на определени фини сетива, посланието е към ума, не към примитивните центрове на продълговатия мозък (които, обаче, ни поддържат живи). Всички сме много зелени все още и дори елементарни неща за нас са трудни и непонятни. Пример?

Реалността. Реалността е толкова очевидна (понеже е навсякъде), че остава скрита за нас. Философите биха казали, че „реалността е онова, което е“, а „действителността се случва“. За мен действителността произтича от Реалността. Реалността „създава“ действителност непрекъснато, действителността, в която сме потопени. Само трябва да се огледаме.

Дуано има една реплика, която много харесвам, в отговор на въпрос за реалността: „Реалността? Тя не съществува!“. И тук съм съгласен напълно с него. Не съществува тази реалност, която ние виждаме с очите си. Съществува Онази Реалност, която виждаме със сърцето си (ако предположим за момент, че сърцето може да има око, с което да гледа). И тук възниква въпросът за достоверността на фотографските изображения, за документалната роля на фотографията, или дори за дискусията дали трябва в изобразителното изкуство обектите да бъдат пресъздадени реалистично (от фотографска гледна точка) или не дотам реалистично, но това е тема за друг път. Имам приятел, снима кошчета за боклук и просяци. Аз снимам други неща. Кошчетата и просяците не ме вълнуват. И двамата живеем на една планета, планетата Земя. Но коя реалност предпочитате вие?  

Историята с тоалетната чиния (или как Дюшан решил да последва примера на онази кокошка от породата бял Легхорн, която решила да се боядиса в лилаво, че да е по-шик) ви я представям като пример за изключителна профанизация на човешките ценности (ценностите като отражения на възприятията, които Дюшан атакува). Това е като да застанеш пред една аудитория и да кажеш: „Колеги, водата ври при 100 градуса.“

Ама къде? При какви условия? 100 градуса какви? Знаете много добре, че Целзий първо решил да направи скалата на обратно – топенето на леда да е 100 градуса, а завирането на водата – 0 градуса. И по едно време си казал „дай да обърна скалата, че като става по-топло да се качват цифричките, по-естествено ми идва“. Спокойно можеше да каже, че градусите са 10 или 20. Разбирате ли? Като цяло репликата „водата ври при 100 градуса“ е вярна, но на ниво забавачница на забавачниците. Започнем ли да си говорим за парно налягане, дестилирана вода и надморска височина, нещата вече са различни. И в този дух не всичко е изкуство. И не е възможно да бъде.