Етикети

, , ,

„Use your brain and follow your heart.“
 
проф. д-р Георги Лозанов, PhD
 
 
„Start where you are.
Use what you have.
Do what you can.“
 
Arthur Ashe

Това са просто мои редове по въпроса, които са провокирани от разговори с приятели, както и от някои коментари по предишни публикации в блога, в които пиша за това, че авторът трябва да бъде разпознаваем, да има собствен стил и прочие. И тук осъзнах, че май използваме едни думи, но имаме предвид различни неща.

Вероятно вярната дума тук е „увереност“. Дали!? : ) Увереност в това, което прави човек. Ето, поканиха ме в телевизията и то на Коледа, заради снимките, правени с кибритената кутийка, обаче като правех снимките, повечето приятели около мен казаха – абе, ти що се занимаваш с глупости? – и като ми казаха така и аз взех, че спрях да се занимавам с глупости. Всеки човек си има мнение, но и не бива да приемаме чуждото мнение за факт. Мненията не са факти и не могат да бъдат. Това е един основен момент, който човек трябва да научи, на мен ми отне известно време, но по-добре късно, отколкото никога.

Вероятно тази увереност се развива : ) и идва с времето си. И този стил и разпознаваемост, за които говоря, трябва да се възприемат така: Авторът да бъде уверен в себе си, за да бъде уверен и в това какво прави. Така той няма да залита по чужди мнения и да желае да се харесва на останалите. Защото ако един автор тръгне да се харесва на останалите, вероятно той няма да прави своята фотография, тази, която резонира с неговата представа за живота, която е отражение на него самия, а би правил единствено визуални имитации на чужди желания, които на български наричаме „клишета“. Но за клишетата – след малко.

И така, когато един автор е уверен, то във всеки негов кадър присъства той самият. Всеки кадър се явява автопортрет на един и същ човек, на автора. Тези кадри са свързани един с друг с една невидима нишка. Нишка, изтъкана от самия автор. Като следата на писалката по листа на писателите. Остава ние да сме достатъчно възприемчиви, за да можем да видим автора в кадъра. И тогава да кажем: „Ама това е Дуано! Бонжур, мосю Дуано!“ (има такъв филм „Бонжур, мосю Дуано“, горките интервюиращи не могат да зададат въпрос, който да представлява интерес за Дуано, а той явно не си е намислил текст като Кертес, който да си изрецитира без да обръща внимание на въпросите).

А клишето е „фотографска скоросмъртница“. Много начинаещи, включително и аз, получават една илюзорна представа за своето „развитие“ като фотографи чрез заучаването на шаблони и използване на клишета. Иска да снима портрет на светлината на прозорец – отваря и чете. И после в съзнанието му толкова надълбоко влизат заучените фрази и картинки, че той прави несъзнателни  а защо не и съзнателни имитации на това, което би направил автора на четивото. Получава се едно калпаво клониране на автора на четивото в неуверените фотографи. С опита неувереният фотограф ще започне да прави по-хубави клишета (по-добре издържани технически), но понеже това няма да са неговите снимки, той ще отсъства от тях, кадрите му няма да са автопортрети. Като не са автопортрети, ние няма да можем да го видим в кадъра, да го усетим. Нещо като огледало, което не отразява светлината. Защото клишетата са снимките на някой друг, но направени от нас.

Затова в този блог наблягам на „моята гледна точка“ и пиша против правилата на професионалната критика, където авторовото мнение не бива дори да се загатва, а безпристрастно и обективно да бъдат поднесени фактите и коментарите на съвременниците от разглеждания исторически момент.

Така например, снимането на котки не е клише, нито снимането на коне. Но снимането им по определен шаблониран начин – ето това е клише. Да снимам котка как е седнала и гледа надолу към кълбо с прежда – абсолютно клише – но ако е легнала по гръб и е вирнала лапички нагоре и върти кълбото като гимнастичка на Нешка – ето това не бих нарекъл клише, само намерете толкова сговорчива котка, с данни за работа в екип, както е модерно да се казва.

Всеки човек е уникален, един-единствен на света. Различен. Ние няма как да се вълнуваме от еднакви неща, да виждаме света по еднакъв начин, да искаме да създаваме еднаква фотография. Затова най-добре – следвайте себе си – use your brain and follow your heart, както казваше проф. д-р Георги Лозанов (физиолога, не Гого Лозанов). Или както казва Артур Аш – „Start where you are. Use what you have. Do what you can.“ Затова, когато снимате, запознайте се с направеното до момента, но за да извлечете знания, а не за да правите имитации на нещо, правено от друг.

Така виждам нещата. И така ви ги разказах.