Етикети

Разрових се преди малко в гугъл – написах „the death of“ и ми излязоха няколко предложения, първото беше „professional photography“, второто беше „journalism“. Можете да си чукнете в гугъл сами, ще ви излязат публикациите, ще прочетете. Има един господин с име „Коледнодръвчов“ (ако преведем фамилното му име Таненбаум на български май това се получава, филолози, поправете ме!), един друг Ли Симонс, Ранди Браун, Ким Баветен, Боб Вишнески, Талберт МакМалин и още десетки автори, които са писали за смъртта на фотографията през последните години, като някои от тях използват словосъчетанието „фейсбук + инстаграм“ за по-силен драматичен ефект, други пък споменават, че клиентелата на професионалната фотография се повлияла от готовите технически решения, които Инстаграм предоставя и започнала да изисква от фотографите обработка, сходна с шаблоните на интернет платформата.

Алфред Щиглиц.

Алфред Щиглиц.

Преди години една наша асистентка по биофизика беше казала, че за нея специалността журналистика има смисъл единствено като специализация (или магистратура) към вече придобито образование. Да кажем, че аз съм икономист, завършвайки магистратура по журналистика, мога да работя като икономически журналист, да се изказвам по икономическите въпроси и да водя предавания по икономически теми. Или ако съм завършил екология, мога да водя предавания за опазване на околната среда и т.н. Това е нейно мнение, вероятно някои от вас ще го подкрепят. Някои биха казали, че журналистическата професия силно запада, а аз бих казал, че се трансформира с бързи темпове. Въпрос на гледна точка. Но нека се върнем на фотографията (залитнах да коментирам журналистическата професия само защото видях, че са ги сложили рамо до рамо – умрялата журналистика до умрялата фотография), защото това е блог за фотография и обявяването на смъртта на фотографията ни касае пряко. Да ти умре магарето ей така отведнъж не е никаква добра новина!

Алфред Щиглиц.

Алфред Щиглиц.

„От днес нататък живописта е мъртва!“ казал някойси щом чул за появата на фотографията през 1839 година. Шейсет години по-късно Кодак се появяват с техните смешни любителски апаратчета на цена 2 долара (или това са 200 лв днешни пари, не са били никак малко за проста ламаринена кутия със стъклено топче в средата)… и фотографията спира да бъде това, което е била до този момент („Фотографията запада от момента, в който Кодак решават да правят фотоапарати.“, е казал друг). Фотографията запада и при появата на цветните филми, на вградените светломери, при появата на пластмасовите фотоапарати, при появата на автофокуса, при появата на дигиталната фотография и … чудя се, да изброявам ли още? Тоест „западането“ е свързано с достъпността – колкото по-достъпна става фотографията, толкова повече запада. Малко като мушмулата, един вид.

Един от любимите ми кадри на Йожен Атже.

Един от любимите ми кадри на Йожен Атже.

Умира, умира, пък все не се гътва? Що така? Ами щото фотографията се прави от хора за хора. Хората са живи и здрави – и едните, и другите. Днес нямаме улични фотографи, които да седят по пейките и да чакат да дойде някой клиент, да го щракнат, да го снимат на фотохартия, която после да обработят на момента, да преснимат хартиения негатив, да преплакнат готовата снимка в кофичката с вода и да му завият направените снимки във вестник. Почти не останаха и фотоателиета, които да предлагат студийни портрети или копиране на снимки. А последното поне допреди 10-ина години беше печелившо занимание. Няма как да искаме в един динамичен, постоянно променящ се свят да има нещо, да има някой, който да си живее изолиран от останалите, все едно в паралелна вселена или реалност.

Преди години е било нужно просто да познаваш технологията, за да правиш фотография (на ниво селски фотограф, който стои на мегдана и чака на кестерме да му дойдат клиенти). Естествено, това е едно прекалено грубо обобщение, което е и частично невярно, поради прекомерната си обобщеност. Невярно е, защото ако погледнем фотографиите на Атже или на Щиглиц (дали бихме могли да кажем, че Щиглиц е „американския Атже“?), виждаме, че владеенето на технологията не е достатъчно, за да направим техните снимки. Внимателно са подбирали своите сюжети, подхождали са с невероятно отношение към сцените от ежедневието, към абсолютно простите неща (Атже е „документалист-сюрреалист“, Щиглиц е някаква по-шашава риба, нещо като „импресионист-сюрреалист“, общото между тях не е в очевидното, а в скритото). Не на последно място пикторалистите са си избирали специални гледни точки, също така и двамата имат специално отношение към светлината, снимали са при конкретни метеорологични условия. Технически погледнато са работели с големоформатни фотоапарати, но това е било продиктувано от необходимост, абсолютно целенасочен акт от тяхна страна – за постигането на определен, желан резултат, който няма как да бъде постигнат с друг тип техника (в онези години репортерите работят с компактните за времето си Rolleiflex, фотоапарати, които и днес можете да си купите нови за скромните 6 хил евро). С други думи пикторалистите избират технология и техника, които им дават възможност да правят фотографията, която те искат и то по начин, който искат. Без изненади и неочаквани обрати.

И така. Минали години. Днес имаме инстаграм, имаме фейсбук. Няма нужда да познаваме технологията, за да създаваме фотографски изображения. Нямаме нужда и от професионални фотографи на нивото на селския фотограф, който стои и чака на кестерме.

Алфред Щиглиц.

Алфред Щиглиц.

Останалото са приказки. Май трябва да седна да драсна два реда за пикторалистите…