Етикети

, ,

От няколко дни се чудя дали да ви споделя какво прелиствам вечер тайно на нощна лампичка (денем ме е страх, че да не изскочи някой караконджул от книжката). Става дума за едно книжле на Вилем Флусер, „За една философия на фотографията„, бразилско-френски философ с чешка жилка, който един хубав слънчев ден решил да направи опит да унижи фотографията и хората, които я правят и подобно на Сюзан Зонтаг и Ролан Барт споделя мислите си по тема, която не му е много ясна. И за да не бъда голословен, ще ви разкажа с какво впечатление останах от книгата, а вие, при желание, ще можете да й се насладите в цялата й прелест на английски език (вижте линка по-горе). И да ме оборите, ако съм в грешка.

Чета главата за техническите изображения и се чудя – за фотографията ли става въпрос, за тази фотография, създавана от Картие-Бресон и Брасаи, от Атже и Дуано, от Ман Рай и Нютон, от Кертес и Капа (леле, трима унгарци дотук, няма да слагам Ласло Мохой Надь и другите, че то ще излезе, че французите са създали фотоапарата, а унгарците са показали на света как да се ползва!?) или си говорим за технически някакви фотографии на болтчета и гайки или в краен случай на баскетболни топки, снимани на бял фон? Защото ако говорим за техническа някаква фотография, бих могъл да се съглася с мнението на автора по въпроса, но ако той под технически изображения има предвид фотографското изкуство, значи е в грешка. И веднага казвам защо – защото той ни представя мнението си, но не така, както се поднася мнение, а ни го поднася като факт. Тоест това е истината и друга няма. Това е като да кажеш, че „светлината е най-трудното нещо във фотографията“ (мнение на една позната; в такъв случай като излезем на улицата, всеки би правил кадри като Картие-Бресон и компания, че и по-добри, само светлината би се явила единствена разлика; колко лесно било, госпожи и господа!? да се прави фотография) или както казва един приятел „светлината е основен елемент в композицията“. Няма нужда да ви казвам, че композицията е начина, по който са подредени обектите в пространството, а светлината е нещо съвсем друго. Можете да прочетете за вълнисто-корпускулярната теория в интернет, няма нужда да ви развивам теории. Така и Флусер ни представя мнението си в тази книга, като пропуска да отбележи за кой Крали Марко говори – за нашия или за сръбския.

Дискутирахме книгата с приятели и те споделиха, че тази глава не е толкова страшна на фона на следващата за апаратуса (иди го разбери какви хапчета гълта, ама нормално, ало, излетяхте в космоса, другари, земята е тук!!!). Какво казаха приятелите няма нужда да ви занимавам, но наистина първия абзац в началото на главата е стряскащ. Логично, и продължението. Не може да пишеш книга за фотографията и да кажеш, че изображенията се съдържат в камерата и че техническите изображения (подозирам има предвид фотографиите) се правят от фотоапарати. Това е като да застанеш сред поле от цигани и да ги накараш да ти позират, да ги снимаш, а на въпроса дали си ги снимал, да отговориш „естествено, няма да правя цигански работи, я?“.

Някъде по-нататък ни обяснява как програмата на фотоапарата трябва да бъде богата, да съдържа множество тайни, които фотографът постепенно да разгадава. И с разгадаването на последната тайна фотоапаратът губел от очарованието си и фотографът се насочвал към нов фотоапарат, който да има по-богата програма и повече тайни за разгадаване. Това са думи. Спокойно мога да кажа и обратното. Дори не коментирам, че за един истински фотограф фотоапаратът е просто инструмент, с който той работи, нещо като мотика, но по-деликатна, с която да прекопава реалността. Защото така поднесено, това мнение на Флусер за фотографите ни навява на мисълта, че те са някакви техно-мастурбатори, а по спомен нито Атже, нито Адамс, нито Картие-Бресон или Брасаи са търчали през месец за нов фотоапарат. Ползвали са ги. Усърдно. И то така, както тези, които са тръгнали да ги „критикуват“, не могат. Толкова. Не мога да не кажа, че четейки книгата на Ролан Барт „Камера Луцида“ попаднах на едно изречение „Разглеждайки снимките на Щиглиц, аз харесах единствено най-известния му кадър.“ Ми този Барт директно се подигра на един от бащите на съвременната фотография. Щиглиц, който прави такива невероятни гравюри, че съм стоял с часове да ги гледам като омагьосан… това е прекалена профанизация на фотографското изкуство. Вярно, че в крайна сметка всичко стига до „харесва ми, не ми харесва“, но от един професионалист, който прави задълбочени анализи, не бихме очаквали подобен „анализ“. Свеждаме фотографа до обобщение от две изречения. Като да кажеш, че в снимките на Атже никъде няма да видите Айфеловата кула. Добре, че си купих албум, че да я видя с очите си тази ми Айфелова кула (това твърдение съм го чел някъде, не помня къде). Или като да кажеш, че Брасай снима само Париж и само нощем. По случайност си купих негов албум, нощните му снимки от Париж бяха около 1/3 от всички снимки, трябва да му се обадя да го питам как си е позволил да снима и други неща!?  (това също го четох някъде из нета). Някъде Флусер казва, че моментът за заснемане бил момент, в който фотографът се откъсвал от реалността. И аз спокойно бих могъл да кажа и обратното, че моментът на заснемане е момент, в който фотографът става част от реалността. Мога да кажа, че фотографът се свързва с реалността, за да откъсне един миг от нея, който да транспонира във вечност. Това са думи. Или като да кажем, че фотографията съдържа в себе си бъдещето. И ако не звучи прекалено налудно да говорим за бъдещето във фотографията и приемем горното твърдение за вярно, то вярно е и обратното, че фотографията е носител на миналото (и тук някои от вас ще са съгласни с едното, а други – с другото, трети – с нито едно от горните твърдения, но това е нормално, защото това са мнения, не са факти; не е като да кажеш, че числото на Авогадро е 6.02х10^23).

На стр. 27 вижте последния абзац – Флусер пише, че тъмнината на кутията е тази, която подтиква фотографите да правят снимки!? Фотографите се губели във фотоапарата в търсене на възможности… Виждате ли, човекът си пише. Аз мога да напиша друго. Не ми пречи. Да е жив и здрав. Само да не ме поучава как да снимам, или да ми обяснява какво била фотографията и какви били фотографите, щото от хора, които не могат да правят нещо, няма как да очакваме, че ще ни научат да правим това, което те сами не могат. Учим се от тези, които могат, гледаме, попиваме. Това е.

На тази страница 27 и по-нататък на 28-а страница продължават едни невероятни щуротии… фотографът знаел какво влиза във фотоапарата, знаел и какво излиза, но не знаел какво става вътре във фотоапарата, той нямал компетенцията, не можел да научи, това си оставало един вид тайна за него. Да кажем, че разсъждава механично, и в известна степен дори елементарно.

Вие можете сами да си дочетете книгата, аз спирам дотук. Исках да ви запозная с един от четиримата колоси на съвременната критика, които пишат за фотографското изкуство. Пишат, но от техните думи аз не мога да сглобя дори единично фотографско изображение в съзнанието си, което да отговаря на техните прекалено обобщени и напудрени фрази, не се сещам за един фотограф, който да отговаря на описанието, както и не мога да кажа какво съм научил, прочитайки техните трудове. Флусер пише също, че фотоапаратите съдържали програми, а самите фотографи били програмирани да ги купуват, подтикнати от новите функции и ниската им цена.

Няма нужда да ви казвам, че истинските фотографи се вълнуват от качеството на функциите (основно бързина и прецизност), които са им нужни, не от това дали са нови или стари. А за ниската цена, просто ще се усмихна. Що тогава има фотоапарати като Linhof, Sinar, Rolleiflex?