Етикети

, ,

Преди няколко дни бях на една дискусия за това какво е портрета. И стана един господин и каза, че портретът е фотографско изображение, което е носител на най-същественото за даден човек (говорихме само за фотографските портрети). И сега вие ще кажете – прекрасно, най-същественото, което е невидимо за очите, става видимо в портрета.

Обаче аз си мисля, че това не е точно така. Първо трябва да помислим какво ще стане ако всички студенти в един университет хукнат да снимат своя ректор, да му правят портрети. Нима всички портрети ще си приличат? На някои портрети ректорът ще бъде изобразен като благороден господин, на други – като подлец, на трети като някой заспал льольо. Всеки ще улови различен миг, частица от моментно състояние и всяка частица ще бъде според разбиранията на самия студент. Според неговата гледна точка, според неговата визуална култура, според неговите умения да борави с фотоапарат. Съзнателно или несъзнателно. Но хайде, нека не се подиграваме на ректорите, нека вземем някоя известна личност за пример – да речем Уинстън Чърчил.

Чърчил бил взет на прицел от Юсуф Карш (канадски фотограф, арменец по родина). Карш бил нает от канадските власти да направи портрет на Чърчил. И ходел, обикалял, изучавал министър-председателя на Империята, под чиято шапка живеела една трета от хората на тогавашния свят. И го изчакал нейде из коридорите. Чърчил цъфнал, попитал каква е тая суматоха? И фотографът казал, че е дошъл да го снима. Чърчил му отвърнал, че има две минути и си запалил пура и почнал да пафка ядосано, че някой е решил той да бъде фотографиран без да бъде известен. И Карш го скивал с пурата и го помолил да я махне. Да, ама Чърчил не давал. И тогава Карш отишъл при него, дръпнал пурата с два пръста и му казал „Простете, сър.“

Познайте дали Чърчил не е кипнал. И в този момент Карш прави този портрет, с който ние свързваме личността на министър-председателя на Нейно Величество – един твърд, решителен човек, може би избухлив, гневлив, горделив, но защитаващ умело интересите на Короната. И не на последно място – един от хората, допринесли за края на Втората Световна Война.

karsh-churchill-photo-i4Каквито и думи да използваме да опишем Чърчил, то те идеално ще пасват на представата, създадена в обществото за него, представа на базата на негови речи, реплики, действия и цялостна политика. Портрет, който внушава респект. И сега си представете един портрет, на който Чърчил прилича на един сладък дядо, на който му липсва само брада и червена шапка, за да се превърне в Дядо Мраз и да започне да раздава подаръци на децата. Какъв ще е този портрет? Хубав, но весел, смешен в известен смисъл. Това няма да е онзи Чърчил, който ние „познаваме“ посредством средствата на пропагандата и журналистиката. Връзва ли се този портрет с победата над хитлеристска Германия? Може ли да бъде на корицата на списание LIFE? Не. Обаче такъв портрет съществува. След като Юсуф Карш щракнал Чърчил, той му казал, че разрешава втори кадър. И на този втори кадър вече не е този Чърчил от първия.

karsh02

И след втория кадър отишъл при Карш и му стиснал ръката с думите, че е гениален фотограф, който може да накара дори разярен лъв да застане мирно. Хаха. Ако в онези години съществуваше предаването „На Кафе“ с Гала, може би тя щеше да иска да покани Чърчил в предаването си и да си говорят за английския ластик. Това е, което внушава втората снимка. И добре, че не са я публикували тая снимка, че може би днес щяхме да имаме „греяно вино Чърчил“, „карамелизирани пуканки Чърчил“ и кисело мляко „от златните ръце на дядо Уинстън“.

„Портретът изобразява най-съществената, най-характерна черта за даден човек“, но вижте как това определение е непълно и неточно. Първо, защото един човек, сниман от няколко фотографа, ще получи различни портрети, резултат от различните гледни точки на фотографите, различната им ценностна система и прочие (и темата за авторството – фотографът се стреми неговите кадри да имат едно общо звучене, да бъдат идентифицируеми, а той да бъде разпознаваем). И второ, защото дори един човек, сниман от един и същ фотограф, на едно и също място, в рамките на няколко минути ще изглежда по коренно различен начин, все едно на фотографиите са заснети двама братя-близнаци, характерите на които се отнасят така един спрямо друг, както черното към бялото. И това не е всичко. Има и трето. Следващата история ми я разказа Ники от Севлиево. Но понеже в Севлиево има много Николчовци, то ще кажа, че това е Никола Дюлгяров. В Севлиево има още един интересен господин – Христо Христов-Ичиконти, но какво си говорихме с него ще научите друг път. Та, да се върнем на темата и какво ми разказа Никола…

Има един фотограф, който трябвало да снима Пикасо. Цъфнал в ателието му и започнал да го снима. Пикасо позирал, тоест правел е някакви муцуни. И сред тези муцуни фотографът съзрял вече познатите портрети, правени от Ървин Пен, Ричард Аведон и т.н. Пикасо си правел муцуни, измислял нови, правел и стари до един момент, в който Tony Vaccaro не се изморил от това позиране и не почал да си клати фотоапарата, да го гледа така, все едно нещо не работи, да вика нещо от сорта на „ай, въй, въй, въй“ и подобни. И Пикасо спрял да прави муцуни и се загледал сериозно във фотоапарата с изражение, което казвало „ама нещо да не му умря мравката?“ и в този момент се появява един портрет, който е различен. Различен от предишните портрети, защото Пикасо е без маска. Eдин такъв домашен Пикасо, по пантофки.

Значи колкото и да е добър един фотограф, редно е да си зададем въпрос и дали това, което е фотографирал, не е просто една маска. Защото в случая с Пикасо, повечето портрети са просто маски, а темата за това какво е портретът и носител на какво е портретът, се превръща в безкрайно размишление.

А ако ме питате за любим портрет на Пикасо, трябва да призная, че имам два – единият е правен от Робер Дуано, другият е правен от Ара Гюлер.