Етикети

, , ,

Много странно звучи, нали? Хората бягат от мисълта за евтин или грозен фотоапарат като дяволи от тамян, а аз съм тръгнал да ви приказвам за нужда от грозни снимки… обаче не съм съвсем изкукуригал, има смисъл в думите ми, макар и налудничави.

Днес отново си говорихме с един приятел за нашите си неща и този път бистрихме стойността на фотографията, стойността на самия автор и отпечатъкът на средата върху фотографията и автора. Тоест цялата фотография в контекста на средата. Опитваме се да разрешим един казус. Той е следния: Можем ли да твърдим, че ако един фотограф отиде в Западна Европа, неговите снимки, направени там ще са по-хубави от снимките му, направени тук? Eй така, просто защото камъните там са подредени по един по-красив начин? Или обратно – ако един фотограф от там реши, че дойде тук?

Зная, зная, вече достатъчно ви надувах главата по този въпрос. Просто „преговарям“ на глас. И се сещам за един чуден албум на Картие-Бресон, който една приятелка си купи наскоро. Ретроспективен албум, в който имаше снимки от къде ли не… дали бихме казали, че снимките на Бресон от Румъния са по-грозни от снимките му от Гърция (не е идвал в България, за съжаление), щото мамалигарите са цигани? Не. Гледаме и във всеки кадър ние виждаме един и същ човек, една и съща фотография, виждаме цялото, виждаме и частта, която се проявява чрез цялото. Виждаме един завършен процес. Надали и Бресон самия би казал – Ааа, оставете, тия снимки са от Румъния, ако ще ги издавате, слагайте ги накрая и на по-евтина хартия, ако може.

Сещам се и за една плеяда от съвременни автори (които са доста тачени, пишат за тях по сайтове за култура, правят изложби, въобще – таланти) – българи и небългари, които снимат из България. Има един българин, който отишъл да снима едно поле с боклуци, с едни боклучави хора, които ровят и после гледам, че се намерила аудитория, която да му ръкопляска. Викат „Браво“. Гений, бих казал. Един друг отишъл и снимал женския пазар с цялата му цигания и мръсотия. И аз бих снимал женския пазар, ама има ли смисъл да снимам боклуците? Боклуците не правят фотографията. Една дама от западна Европа много се впечатлила явно от кофите за боклук в Младост как преливали от боклук и направила серия, озаглавена „България“ и снимала тия кофи. Цъкаш в сайта й на „България“ и гледаш – кофи за боклук. То и в Неапол имаше невероятна криза с боклука преди няколко години, ама никой не е сложил на сайта си графа „Италия“ и като цъкнеш, да ти излизат кофите за боклук на Неапол, нали? Всеки гледа да цъкне нещо я катедралата във Флоренция, я наклонената кула в Пиза, после се връща тука, приятелите ахкат, той се перчи къде е ходил… А Неапол го свързваме и с италианското кино и как София Лорен висяла на един балкон и махала на някакъв льольо. Не с кофите за боклук. Един немец дошъл и снимал „как се рециклира в България“ – операцията се извършвала на едно бунище, роми ровели из изсипаната „благодат“. Че даже участвал в конкурс с тези кадри.

И в този дух ми идва идея да снимам „Студентите на България“ и да ходя към края на купоните в Студентски град и да се бутам по тоалетните да снимам как я повръщат, как не могат да оцелят дупката или как са се строполили в коридорите на общежитията. Ще снимам на филм, цветно, на среден формат, със светкавица, крос – направо с една Диана – ще стана Ломограф и ще направя УНИКАЛНИ кадри. После може да направя и изложба. На изложбата ще отворя бутилка отлежало френско вино, ще нарежа сирена, ще говорим за естетика и философия… Вие какво си мислите, че аз само камъни мога да снимам!? : )

Българите (като цяло, грубо е да се прави обобщение, но виждам, че има една изразена тенденция) не обичат да снимат в България. Виждам един стремеж да искат да снимат в чужбина. И там да направят уникалните си кадри, които после да карат хората да зяпват с уста. А знаете ли как реагираха хората по Европата, като кажех, че снимам? Искаха снимки. Викаха – „дай да гледаме снимки“. И вадя аз снимки от Бордо (и се намирам в Бордо) и те викат – „Абе, не от тука бе, за кво ни показваш снимки от Бордо!? Дай да видим България.“ В Братислава искаха да гледат снимки от България и във Франция искаха да гледат снимки от България. Като бях в Братислава, хората ми се чудеха на акъла какво толкова снимам из града. И като бях в Бордо ми се чудеха на акъла какво толкова снимам, не съм ли снимал вече всичко из центъра (тука да споменем Сюзан Зонтаг с добро, която казва, че за 100 години изглежда, че като че ли всичко вече е било фотографирано, да ни е жива и здрава, не знаех, че фотографията е изкуство на „нещото“, един вид „предметно изкуство“). Представяте си, нали? Сега ние сме в България и повечето от нас биха искали да литнат до Париж за един уикенд да поснимаме из улиците, но като бях в Париж и приятелите парижани ми викаха – абе, ся ти тва що го снима, от къв зор се гъзурчи толкова? Същия въпрос, който чувам и тук, в България. Що съм бил снимал из София. И какво толкова съм снимал. Ами снимам, щото нямам снимки от София, а като ме попитат следващия път Авропейците, искам да имам. И не искам просто да им цъкам на снимки от интернет и да гледаме бунища и кофи за боклук. Това ли е България?

Повтарям се, ама дано вие запомните, а аз – вникна в думите си, но като бях в Братислава и отидох до Българския Културен Институт с идеята да направя там изложба, директорката беше много ентусиазирана като й казах, че съм снимал с кибритена кутийка на филм, тоест направил съм камера обскура с най-примитивни средства. Но като извадих снимките (формат 20х30 см) и тя веднага каза „Аааа, ама това е Братислава?“ и като попитах дали това е проблем, тя просто каза „ЕЕЕЕ“ разочаровано. После си идвах до България и приятели разглеждаха снимките, които бях копирал – снимани с Цайса, Бесата, Агфата, снимки от къде ли не. И всички единодушно по много емоционален начин казваха, че „ето, това ти е най-добрата снимка, уникална е“ – за една снимка с кибритената кутийка от Братислава. Снимка с кибритена кутийка, направена там, де живея, моето родно село братиславско. Не снимка от Луната, правена с Цайс Икон. Знаете ли как го преживях? Но го преживях и разбрах две неща – човек прави добри снимки там, където живее, не където просто е отишъл като турист и прави снимки „щрак-брак“. И че техниката не е всичко.

Хубаво. А сега да се върнем на темата – защо ни трябват „грозните“ снимки?

Те са един фундамент. Ето, Анри има 500 хиляди фотографии зад гърба си. От тях ние по албумите виждаме едни 500 бройки. Значи една от хиляда снимки вижда бял свят. Другите тънат някъде по архивите. Но няма как ние да излезем и да направим ей така от лежанка 500 хубави снимки. Трябва да направим всичките 500 хиляди. Плявата не е просто плява. Най-трудно се прави първата снимка, защото, за да я получиш, ти трябва да построиш един завод, един завод за живота, както би казал Вапцаров. И когато първият кадър излезе наяве, следват и останалите.

Усилието, което трябва човек да вложи, за да направи първия си добър кадър, е еквивалентно на усилието, което трябва да положи едно пеленаче, за да проходи. Като проходи, ще падне, ще се изправи и отново ще ходи. Проходи ли веднъж, няма къде да ходи, работата е ясна. Ще ходи.