Етикети

, , ,

Започвам лека по лека да вкарвам тежки думички в изказа си. Време е. Ако ще ставам академик, това е една закъсняла необходимост, не просто прищявка.

Вчера седнах с една позната на приказка и от дума на дума стигнахме до анонимизирането на авторовата творба – изчистване на реципиента от очакванията и ненужните асоциации, с които би свързал автора. Дотук – добре, ще кажете вие. Но какво каза?

Да ви кажа честно – и аз не съм съвсем наясно. Виждайки една непозната за мен фотография, ако името на автора не съпътства творбата, аз би трябвало да възприема по-чисто посланието, което тази творба отправя към мен, посланието, да „прочета“ идеята, да усетя внушението. И цялата представа, която би се формирала в мен по отношение на този кадър, би била единствено в резултат от наблюдение върху този един-единствен кадър.

Което е напълно различно от ситуацията, в която името на автора стои до фотографията (когато той е известен). Поне така се опита да ме убеди тази дама. Аз не съм съвсем на това мнение. Защото, според нея, в този момент аз тази фотография ще я погледна в контекста на моята представа, която съм си изградил за автора, въз основа на цялостното му творчество, биографията му, ценностната му система, интервютата по вестници, списания, електронни медии и така нататък. Тоест вече не съм просто един зрител на един-единствен кадър. Зрител съм, но на цялостното му творчество, което се пречупва в този един-единствен кадър. Като да кажем, че „Частите формират Цялото, но и Частта е Цяло и Цялото – Част“.

Не е ли „парциален подход“ да разглеждаме една фотография вън от контекста на самия й автор, от контекста на неговата ценностна система, жизнен път, обстановката, в която тази фотография се ражда? Една фотография сама по себе си, колкото и да е добра, не е достатъчна. Когато разгледаме 10-12 кадъра от един автор, ние в съзнанието си успяваме да формираме идея, представа за самия автор. Дали тази представа ще е вярна или невярна, това зависи от нас и от селектираните кадри. Но така или иначе ние можем да започнем един „задочен диалог“ с него. Чрез творчеството му, което е отражение на него самия. Без един такъв диалог ние сме просто едни консуматори на изкуство. Не по-различни от консуматорите на кои да е плътски удоволствия. А с един кадър какво правим? Гледаме и люпим семки.

Сега сигурно четете заглавието и си викате: „Къде е Аз-а?“. Ще ви отговоря – В автопортрета. Чрез автопортрета Аз-ът се умножава. Какво ни топли това? Не зная. Просто ви споделям. За мен автопортретът е един акт на разпознаване и приемане. Толкова. Без инсценировка, без орнаментация.

Макар че има критици, които споделят, че една фотография, дори и да е режисирана, инсценирана, в известен смисъл – „фалшива“ (когато става дума за документално пресъздаване на събития), също има своя стойност, понеже имитацията, инсценировката е нищо друго, освен авторовото желание да наподобява реалността. Обаче коя реалност? Тази, която не съществува? И защо да е похвално, че някой иска да наподобява някаква реалност, която може би само той вижда? Малко страшно ми се струва това „наподобяване“. Всмисъл – то е, ама не съвсем. Искате ли пример?

Ако един професор в университета излезе пред студентите и започне да приказва само неверни неща, колкото и да са му заспали студентите, те ще се усетят и ще спрат да го слушат. Но ако той смесва верни с неверни твърдения, само тези студенти, които владеят отлично тематиката на лекцията, ще успеят да анализират критично твърденията и да изолират едните от другите. Останалите студенти ще приемат в съзнанието си думите без да разбират, че са ги манипулирали. То това е манипулацията. Не нещо друго.

Чудя се в това слънце що си стоя дома и не излизам, а небето е синьо, синьо… имам една Смяна и една идея… време е за разходка!?