Етикети

, ,

Вчера ми попадна една книга, която бих искал да споделя с вас. Един господин, Кристофър Раушенберг (чукнете в гугъл за сайта му), решил един хубав слънчев ден да тръгне по стъпките на Атже и да ни покаже как изглеждат местата 70-90 години по-късно (ето я книгата „Променящият се Париж„, бъдете търпеливи, файлът е 123 МБ). Самият Раушенберг даже е направил една серия, която е озаглавил „В обувките на Атже“, серия, за която авторът няма претенции Атже да му е говорил на уше какво да ходи и да снима, и за която няма претенции Атже, ако беше жив, да би искал да реализира. Но така или иначе в тази серия има доста попадения, бих казал … бих казал, че разглеждайки сайта на г-н Раушенберг по-подробно, като че ли тази негова серия съдържа най-силните му фотографии въобще. Дали Атже го е вдъхновил и дали Париж със своята архитектура не е допринесъл, нямам представа. Не мога да си представя мен да ме вдъхнови човек, камък, или съвкупност от камъни, ако ще и подредени във формата на Александрийския фар. Мен ме вдъхновяват идеи по-скоро. А може би дори не самите идеи, нямам представа. Но често чувам хора на изкуството да се питат един друг кой от кого се вдъхновявал или от какво. Нямам намерение да задълбавам, но ако живея с мисълта да чакам нещо да ме вдъхнови (примерно изпаднал портафел с множество банкноти и без документи в него), ще имам да чакам.

atget_1890

Нека се върнем на Атже. В онези години, когато той започва да снима Стария Париж, Кодак вече са залели пазара с пасти, шампанско и сълзи. Сълзи за фотографите, които са се препитавали със снимането на сгради и орнаменти професионално (а и не само – Кодак нанасят удар върху цялата професионална гилдия като пускат апаратчета за фотолюбители), пасти за любителите (Кодак бокс фотоапаратите се казват „брауни“) и шампанско за Кодак. И незнайно как, дядо ни Атже успява да реализира своя проект и продава в течение на годините доста фотографии на различни френски институции – библиотеки, университети и така нататък. Цените са били полу-символични (подозирам, няма как да разбера, нито съм наясно с цените на фотоматериалите, нито на цените в Париж по онова време) – между 0.25 и 1.25 франка. Поне така разбрах от уводните бележки в книгата г-н Раушенберг. По-късно 8000 негови фотографии са закупени от МоМА за 25 хиляди долара, което прави по 3 тогавашни долара на фотография (което е около 20 долара днешни пари). И доколкото съм запознат с цифрите, днес селектирана фотография на Атже може да бъде купена за 60 хиляди долара. Е, не се бутайте, има за всички (да благодарим на Абот за старанието и отдадеността да запази наследството на Атже). Смешни са ми тези суми. С тях се изменя предназначението на фотографията (но това е друга тема). Атже я е продавал на цена 0.25 до 1.25 франка тогавашни пари (понеже няма посочена година, приемам, че това са „актуални цени“ от 1925 година или днешни пари според калкулатора – между 20 и 100 евро). Смешки. Когато струва 20 евро, никой не проявява интерес. Трябва да стане 60 хиляди евро, за да му закачим етикет на фотографа „баща на модерната фотография“. Дали Атже би казал сам за себе си – ААА, дааа!!! Баща съммм!!! – не зная, не мога да бъда сигурен. Но щом е човек, който е имал доходи като от средната класа, а е ядял попара и носел стари дрехи, защото всичко над това било лукс, според него … надали (според мен).

Да си представим една ситуация. Атже с фотоапарата, но не снима на стъклени плаки в този ден, а на желатинова фотохартия (която не харесва, но за примера ще харесва) и от хартиения негатив чрез преснимане с приставка получава позитив. На момента. Като едно време старите фотографи по центъра на областните градове. И да кажем снима колело на каруца с дамаджана до едно от колелата (дамаджаната и колелото са предния план). И минава минувач и Атже вика – дай пет лева, ето ти снимка, виж ква е хубава. Минувачът поглежда снимката, поглежда дамаджаната и вика – че за какво да ти плащам, ето я снимката пред мен на живо? Отпива от дамаджаната две глътки и продължава по улицата. Минават години. Няма каруци. И Атже вика – дай 20 лв, виж ква снимка. Ама хората викат – ааа, че аз живея пред тая улица, помня каруцата на бай Сотир!? … И така минават годините, докато не се натрупат прах и артефакти върху съзнанието на хората, че да започнат да възприемат тривиалната действителност на миналия век като нещо изключително желано и екзотично, защото нямат сетива да видят онова зад тривиалната действителност. И то подозирам, че парижани най-слабо ги интересуват фотографиите (не говоря за онези, които се интересуват от финансовите измерения) на Атже. Най-много се интересуват в Япония и САЩ. И от скоро и в Китай.

Така и господин Раушенберг се е водил по фотографията на Атже, за да „тръгне в неговите обувки“. Но се е водил от визуалното, от външното. Като всяко нещо и фотографията има и един по-дълбок изказ отвъд визуалното, затова някои фотографии от серията (тя се намира в края на книгата) са изключително успешни и изглеждат като снимани от Атже, а други не са.  Но книгата, която е направил, си заслужава да бъде разгледана, просто бонбонът е същия, но пълнежът е друг.