Етикети

, , ,

Онзи ден се срещаме с един приятел и отново стана дума за това колко изгубени бяхме в превода… попадайки на старите социалистически книжки по фотография, които бихме могли да наречем книги по антифотография или антикниги по фотография с чиста съвест. Смяхме се от сърце. И вчера седнах да пиша тази публикация с идеята да ви споделя някои от нещата, на които се смяхме. Обаче тази сутрин си викам – липсва нещо. Аз хубаво ще споделя някои моменти, които са ни се запечатали в съзнанието, но липсва водещата линия, тази, която ще даде основен тон на публикацията.

И тази водеща линия е следната: Четейки старите руски или български книжки по фотография от времето на социализма, в читателя не се създава впечатление, че това е изкуство. Не се разглеждат известни фотографи, няма техни снимки. В книгата на Лидия Дико (която я имам пусната за теглене в блога) за композицията няма кадри. Как така композиция без примери? Пише два реда за Роберт Капа, за Анри Картие-Бресон, но липсва елементарен анализ. Вместо световните имена се разглеждат някакви отечествени (съветски или български) автори със съмнителна стойност, които аз така и не разбрах, че трябвало да будят възхищение у мен. А след като прочетох книгата, аз бях затвърдил в съзнанието си идеята, че фотографът е човек, който вади снимки, работи в ателие, снима партийни събрания, заводи с комини, усмихнати миньори, които гледат някъде към хоризонта, лелки в сладкарници и прочие… И нищо за фотографията, която ме вълнува. Тя не се споменава в соцкнижките.

Толкова години минаха от онези години, когато ги четох тия книжки, ходех до библиотеката, че беше дефицит, но не само, беше и безпаричие голямо. Помните хиперинфлацията. Дето я сънувах няколко месеца преди да се случи. Нямах представа какво предстои. Сънувам как отивам да си купя кифла от 3 лева и гледам, че пише 300 лв, ама си викам – а, нещо не е наред. И лелката ми вика, че било наистина 300 лв. Хаха. И търсих кифли и навсякъде бяха по 300 лв и лелките гледаха сърдито, че не разбирам, че са по 300 лв. Майтап. И после като станаха една сутрин кифлите по 300 лв и си казах – а сига де!? Но нека се върнем на книгите…

Години след като четох тези руски книги, аз не се вълнувах от фотография. Не в този смисъл, който влагам днес. Вълнувах се от фототехнологията и от фототехниката. Защото нямах представа, че имало друго. Тоест имах представа, но тъй като отечествените автори ми се сториха смешка, се бях отказал да се вълнувам от фотографското изкуство, понеже ме беше гнус от невероятните кадри с драматизъм, където се виждат двама заварчици, хвърчат искри, а те с бръчки на челото … заваряват!!! Изправи се, страна от стомана!!! А в тези съветски книги (дори писани от български автори те си остават съветски) нямаше намек, че има друга фотография, има друга реалност. Няма как да има. Затова и не подозирах, че друга фотография… имало. Стойностни фотографи … имало. Всичко има, само трябва да знаеш, че съществува, за да го потърсиш. Днес стана модерно да се казва, че всичко го има в интернет. Но когато не подозираш, че едно нещо съществува, ти не можеш да го търсиш. Виждате в каква ситуация бях изпаднал. А подозирам, че не бях само аз.

На второ място беше създаването на деформирана представа какво е фотографът. Представата ми тогава беше, че има нещо за снимане, фотографът го центрира (да влезе в кадър), прави техническите приготовления и снима. Но е нормално да ми е изкривена идеята. В социалистическото фотографско изкуство няма автор. Защото няма авторова идея, няма авторово внушение, послание. Тези неща ги спуска Партията централно. И фотографът е просто изпълнител. Благодаря на Катерина Гаджева, която ми просветли ума преди известно време с една нейна публикация в интернет по този въпрос. Чукнете гугъл, вижте и вие. Заслужава си.

И нека най-накрая си дойдем на думата. Примери.

1. „Човек по-добре възприема кадри, които са с хоризонтална ориентация, защото имал две очи, които също били хоризонтално разположени и вижда повече настрани, отколкото нагоре или надолу.“ Добре, че любимите ми фотографи не са чели съветски книжки, че нямаше да си направят кадрите. Вчера гледам един албум на Брасай, ами доста вертикални кадри имаше. Гледах втори албум на Салгадо – и там. На Анри повечето му кадри са вертикални… да не продължавам.

2. Другото, което се сещам, е, че „филмите от 400 АСА са високочувствителни и с едро зърно, бедни на полутон“. През 1954 година Кодак изваждат на пазара един филм, който се казва Три-Х (тогава е бил 200 АСА, но самия АСА стандарт се е променил и онези 200 АСА са всъщност колкото са днес 400 АСА) и фотографите подскочили до небето от радост. Аз 1994 година чета книжки, които говорят за емулсии от преди 1954 година.

3. „Водещите линии най-добре да тръгват от лявата част на кадъра и да вървят към дясната половина на кадъра, защото човек чете от ляво надясно и вдясно е хубаво да се намира акцентът на фотографията, мястото, което привлича окото и е смислов център на фототворбата“. Все едно изкуството не е универсално, а се дели по религии като има изкуство за хора, четящи от ляво надясно, и изкуство за хора, четящи от дясно наляво.

4. Друг весел момент от онези години бяха отсечките, които се правеха на тестовите копия. След проявяване на филма се копираха сполучливите кадри на хартия формат 9х14 см, взимаха се две бели картончета и се закриваха отделни части на кадъра с цел „самоконтрол“ – авторът да прецени кои елементи са излишни. Няма лошо, но така се създава впечатление в хората, че ти снимай смело, после ще го изрежем и ще стане чудна снимка. Много се обърках. Аз наистина реших, че композицията може да бъде коригирана впоследствие. Поради технически причини ми се налага днес да изрязвам кадрите си (харесал съм си нещо и искам да го щракна като квадрат, а фотоапаратът ми прави правоъгълници, или пък нещо дребно съм си харесал, но фотоапаратът ми снима от 1 метър и се налага да изрежа излишното, или си харесвам друга пропорция на кадъра – не 10х15, а 5х7 или 8х10 – то така или иначе на фотохартия с размер 30х40 см не мога да разположа кадър с пропорция 10х15 без да се образуват огромни бели полета, а пропорциите на хартията не са мислени вечер на чаша водка с краставичка, така че горните пропорции ги имайте за отправна точка в работата си, когато имате нежелан елемент в кадъра си и искате да го изрежете, изрежете в някоя от пропорциите, че после да не стане като ви погледне човек кадрите, да няма един кадър, който да е в някакво определено съотвошение между страните). Нали няма да ме осъдите, че „кропя“, щото фотоапаратът ми бил 24х36 мм, а съм режел до пропорция 5х7 (тоест 24х33 мм) или до 8х10 (24х30 мм)? Така или иначе фотоапаратът вижда в кръг, Оскар Барнак е решил пропорцията на Лайка да бъде 24х36, можеше да измисли да е квадрат 24х24 и от този квадрат всеки да си реже каквото си хареса. Знаете, че има златна пропорция (5 : 8),  но да спомена, че има и сребърна пропорция и тя е 5 : 7.

5. Друг весел момент – не подозирах, че има фотографи, които са толкова известни, колкото са известни най-известните художници. Че фотографията е изкуство. Че има музеи на фотографията, които не са пълни с фотоапарати, а с фотографии.

6. „Време на проявяване на филма – 10-12 мин“. Ха? 10 или 12? Много фриволно гледат на живота другарите? Както има хора от старата генерация, които викат, че „на фотохартията разлика от +/- 10 секунди в експонацията нищо не й прави“, излизали резултати, казват. Ичиконти ми дуднеше едно време за важността на десетите от секундата. Е, да кажем, че той е прекалено стриктен. Но почти винаги разлика от 1 секунда в експонацията на хартията се забелязва с просто око.

7. „Работа с негативен проявител ОРВО-19 (тоест Кодак Д76) – наливате от проявителя, проявявате и после го връщате в бутилката (за многократна употреба). И с 1 литър можете да проявите 5-6 филма.“ – Ами след първия филм всичко нататък ще е мацано дупе с тиквички. Чудя се защо не казаха – разредете проявителя 1+1 с вода и използвайте проявителя еднократно за репродуцируеми резултати (150 мл проявител + 150 мл вода – общо 6 филма могат да бъдат проявени с 1 литър неразреден проявител… ). Има проявители, които се използват неразредени, заради специалния им ефект, който отслабва с разреждането, но този проявител не е от тях.

8. „Процесът на проявяване на хартията във ваничката се следи на око.“
Нищо не следя на око. Лампата в тъмната стаичка служи да не се блъска в стените човек. Хартията има време на проявяване, което се спазва. Като при филмите. Гледам и правя анализ на копието или пробата единствено на светло след фиксиране на изображението. Ако анализът го правя на изкуствено осветление, имам предвид дали то вкарва допълнително контраст, дали копията изглеждат по-тъмни или по-светли на него. И също така имам предвид, че след изсъхване има промяна в контраста. Ако ще гланцирам – също.

Ако се сетя още бисери, ще дописвам.