Етикети

, ,

Ще се опитам да напиша два реда и за портрета. Но без дефиниция, че ми е трудно да дам дефиниция, а може и някой да ми се нацупи на дефиницията.

Преди появата на фотографията художниците рисували с четки портрети на царски особи, богати господа, като тези портрети били ориентирани към документалността – с привкус и на малко помпозност, че да всява респект на идните поколения. Портретите в цял ръст са включвали част от обстановката, която е била символична – колона, меч, пурпурна плащеница, символите на държавността, каквото се сетите, така че да всява респект (страх и подчинение).

С появата на дагеротипията портретите станали достъпни и за обикновените хора (тя била неколкократно по-евтина от портрет с масло, нормално). И понеже повечето фотографи по него време са преквалифицирани художници, портретите били изработвани в тон с художническата традиция. А то нямало и как иначе, понеже фотографията тепърва е трябвало да отстоява своята идентичност.

портрет на Франсоа Мориак

В един руски учебник по фотография пишеше, че портретите от 30-е години на миналия век били по-рисувателни – с очите на фокус и после всичко около тях било размазано. И тогава вярвах в това. Обаче днес ако се върна през 30-е години в Париж и срещна Ман Рей по улиците, той никак не би се съгласил с мен, че това е била тенденцията. По-скоро е остатък от по-предишни времена, когато фокалната равнина е била всъщност сфера и само централната област на негатива е имала фокус. Липсата на бленда е допринасяла за това. А бленда е липсвала поради ниската чувствителност на материалите. Няма нужда да продължавам да ви убеждавам, всеки може да изрови стари снимки от началото на миналия век и сам да види, че те имат прекрасен фокус навсякъде и такива размазани уши и крака са липсвали.

портрет на Коко Шанел

С времето портретите се опростили и се превърнали в снимки на глави с врат и малко торс, които добре познаваме. Днес подобен род снимки ни се предлагат за нещо нечувано и високоартистично. А снимките на глави са просто снимки на глави, извинете ме за елегантния френски. Независимо от техниката, която е използвана. Защото техниката никога няма да се превърне в жанр, колкото и да се опитват да ни убедят в противното. Както и да е. Продължавам с портретите.

Един хубав слънчев ден някой решил да включи средата в портретите – но не онази, студийната среда с колоните и лавровия венец, а естествената обстановка или както му викат на български – амбиент. И тук се сещам за портретите на Анри. Вчера отворих wikipedia да прочета каква класификация са измислили за портретите и бих искал да отворя една бележка.

портрет на Георг Айзлер

В секцията за използвани подходи пише, че можем да подходим като конструктори – да създадем идея (примерно на щастливо семейство, успешен бизнесмен и прочие) на портрета, като създатели (чрез обработка с фотошоп – създаване на дигитално манипулирани изображения, които аз бих нарекъл по-скоро „дигиграфия“, отколкото фотография), можем да включим средата и да покажем човека в неговото естествено състояние – учител по време на работа в класната стая, а може и да направим непринуден портрет (тук са посочени Робер Дуано и Анри Картие-Бресон за пример).

портрет на Мелани Картие-Бресон

Бележката я отварям, понеже Анри споменава какво за него е портрет – когато сниманият съзнава, че е сниман и одобрява това. Всичко останало, което може да се снима, колкото и да е хубаво, щом е изненадващо, е просто „snapshot“, не е портрет. Значи всички тези „непринудени“ портрети на хора от улицата, които толкова много добиха популярност напоследък, не са портрети, не и според Картие-Бресон. Затова се чудя как са го включили в класификация на нещо, към което той сам не се причислява? И аз съм склонен да приема неговите аргументи.

портрет на Игор Стравински

Ще кажете – че кога Бресон е снимал портрети?

Ами случвало му се е. Не е като да е снимал само и единствено на улицата : )

P.S. Хвърлете едно око на темата за портретната фотография във википедия. Ще забележите, че в нея половината информация е за обективите, които се използват – като пишат – класически портрет се снима с обектив с фокусно разстояние между 80 и 300 мм (усмихвате се, нали?). Останалата информация е за схеми на осветлението – за тези, които снимат при изкуствено осветление. Но така е навсякъде – силно се набляга на техниката, все едно другото не съществува. С посочените примерни фотографии исках да покажа, че портрет може да се снима успешно без изкуствено осветление и без „портретни“ обективи. Нужен е само диалог. Фотографиите са на Анри Картие-Бресон.