Етикети

,

От какво се води един артист?

През последните дни си говорихме с приятели за видовете изкуство. И общо взето май ги разделихме на два вида – един вид, при който творецът твори, за да се разтоварва и да не му гръмнат бушоните и един втори вид, при който творецът не толкова твори, а по-скоро го кара по течението.

Това, първото изкуство, е полезно за твореца – без него той ще изкукурига. Да кажем, че рисувайки или пишейки стихове, той се разтоварва, разтоварва се от напрежението, от мъките, от стреса – пише, рисува картини от неговата си действителност. Но мен не можете да ме накарате да избликна във възторг от подобен род изкуство, колкото и благосклонно да се изказват критиците.

Хората са си все хора. И всеки един от нас среща някакви предизвикателства в живота си. Обаче аз съм избрал да следвам думите на Робер Дуано: „Реалността? Ами тя не съществува?“ и гледам да не се задълбочавам в „реалността“ около мен. Не ме вълнува. И затова не мога да разбера онези творци, художници или фотографи, които са ориентирани към несгодите и проблемите на обществото. Ако си повторим думите на Дуано за реалността и ги приемем за верую, много е вероятно да развием нюх към изследване на различните нюанси на реалността, толкова различни и противоречащи си един с друг, че в крайна сметка да установим, че реалността, такава, каквато сме я възприемали, не съществува. Дотук добре. Това са онези хора, които приемат живота в неговото разнообразие.

Има и едни други хора, които се концентрират върху един аспект на реалността. И дълбаят в него, потопяват се като учени, които изследват в детайли всички характеристики и особености на един малък детайл. За мен тук има риск. Рискът е, че съществува опасност тези артисти да се подхлъзнат да вярват, да приемат, че само тази действителност е реалност. А останалото – илюзия. Пример? Елин Пелин. Можете да ми се смеете, но не разбирам този вид изкуство. Има ли послание и внушение, които да са извън конкретната материалистическа формулировка? Няма. Битието е нашата съдба. Натъртва се, че битието определя съзнанието. Че тези хора нямат никакъв избор. Това е на обратно на моите схващания (а вероятно и на схващанията на сюрреалистите).

Моите любими дядовци – Андор Кертес, Анри Картие-Бресон и Робер Дуано – също са имали трудности в живота. Обаче те не ни ги навират в очите. Не ни ги натрапват. Вие можете ли да разберете какви са били техните проблеми, гледайки техни фотографии? Не. И аз не мога. Техните фотографии имат онова внушение, онова послание, което тези старчоци са пожелали да имат. Толкова.

А аз не обичам хора, които ми се оплакват. Дори и от дистанцията на илюзията, наречена „време“. Такъв един наш оплакващ се художник е Златю Бояджиев. Вижте му картините. Картини от селския бит. Значи вярва в него. Ако вярваше, че реалността е многолика, щеше да рисува всякакви картини, да има всякакви персонажи, без социален ангажимент. А той се е концентрирал върху един особен персонаж – българското село и селския бит. Изтощени жени, които работят от ранни зари. Мъже, които гледат в противоположна посока. Какво е посланието? Какво ми внушава? Със сигурност има някаква трагедия, от която няма измъкване. Безизходица. Аз нужда от трагедии нямам.

Може би сега ще ми кажете, че не разбирам Златю Бояджиев. Разбирам, че е имал проблеми и ги е споделил с нас. Виждам, че е вярвал в силата на битието. Един вид материалист. Самобитен, биха казали някои. И тук отново влизам в противоречие – нима изкуството не беше един международен, универсален език за общуване? Самобитността не е ли антипод на универсалността?

Нека да се изкажат критиците. Вероятно ще ме критикуват.