Етикети

, , ,

Тази събота и неделя прекарах в обятията на една невероятна книга, писана от един невероятен човек. Става дума за книгата на проф. д-р Георги Лозанов „Сугестопедия – Десугестивно Обучение“.

Lozanov-Sugestopedia-Desugestivno obuchenie

Може би ще кажете – но какво общо има фотографията със сугестопедията? Ами от птичи поглед може би не много. Но ако навлезем в дълбочина, ще установим, че реално сугестопедията е по-скоро начин на живот, отколкото някаква „сънна метода“ за учене на английски език. В книгата си д-р Лозанов обяснява за наблюденията и експериментите, които е провеждал – той е един от изследователите на хипнозата в България. Хипнозата се оказала непригодна за извънклинична употреба, а страничните й ефекти били многобройни. И така той постепенно натрупва експериментални данни, които дават основата на нов метод за терапия и обучение, който метод той развива с помощта на своите сътрудници до наука. Нямам намерение да ви преказказвам книгата, смятам, че сами можете да я прочетете. Но има някои моменти, които за мен остават като въпроси, след изчитането й. Естествено, от фотографска гледна точка и с последствия, които имат фотографско изражение.

Д-р Лозанов говори за това, че сугестопедията отключва скритите резерви на мозъка чрез комбинирането на мнобройни фактори, един от които е мотивацията, друг е включването на периферните възприятия / перцепции, многократното увеличаване на материала и т.н. Но нищо не става, ако няма Любов. И тук той прави една бележка – не говори за сантименталната любов на учителя към учениците си, а любов към хората въобще. Това звучи може би малко извън контекста на тематиката на този блог, но само на пръв поглед. Нека преведем на наш език за какво става въпрос. Тези скрити резерви, които се отключват, имат отношение към креативността – състояние, което граничи с „вдъхновението“. И този факт е от особен интерес за хората на изкуството.

Представете си един младеж с желание да се занимава с фотография. Ако той започне да си търси фотоапарат, на първо време за него ще е трудно да може сам да преценява кое и как, затова ще започне да чете информация, писана от други хора в интернет. По-знаещи и по-можещи. И тук имаме една инфантилизация – младежът ще приеме на доверие първоначално приетата информация. Но понеже е приета на доверие и безрезервно, той без да иска може да извърши автохипноза върху себе си – като например да се вкара във филма да твърди, че може да снима единствено с един фотоапарат или че само един фотоапарат бил неговия фотоапарат. Тук марката няма значение. Марката зависи от това на какво е попаднал, когато е бил в това състояние на ума, когато той приема информацията безкритично, без да анализира и без да е поставил предварително естествените бариери, които съществуват (които също имат и предпазна функция). Ще  прочетете за нормите на обществото, за рамките, които си поставя самия индивид.

Логиката може да бъде използвана, за да бъде изследвано миналото. Взимаме фактите и ги анализираме логически. Но как да изследваме бъдещето? Ние не знаем какво може да се случи? И тогава нашето съзнание, за да може да анализира нещо, което не може да обхване, изважда едни рамки и поставя нашето бъдеще в някаква определена рамка. И не само бъдещето. Всичко, което ние имаме желание да правим, нашия ум го поставя в рамки. Рамкира го. За по-лесно анализиране с логически средства. След това картината се нарязва на фрагменти и те се анализират логически един по един. Дотук нищо изненадващо.

Но кажете ми, как вие можете да знаете каква точно рамка да използвате? При всички случаи вие ще използвате рамка, която няма да съвпада точно (а може и изобщо да не съвпада) с бъдещето или с това, което би било най-удачно за нас.

С други думи ние си създаваме едно бъдеще, една реалност, и чрез една автосугестия (самовнушение) се опитваме (драпаме яко) тя да се сбъдне. А ако това не е нашия път? Пример?

Купувате си един скъп фотоапарат за 20 000 маманайски лева (няма значение колко струва, важното е, че е скъп според вашите възможности, цената може да бъде от 80 до 80 хил лева) и излизате на разходка. И веднага забелязвате прашинка. Боклуче някакво се е лепнало за фотоапарата. Избърсвате. Ще снимате. Обаче вие снимате с професионална техника. И кадрите трябва да са на ниво. И тогава вие сами си внушавате, че трябва да отговорите на високите изисквания, които си поставяте сами на себе си в този момент – защото фотоапаратът е на високо ниво, значи и вие трябва да сте на високо ниво. И тук се ражда един напън. Едно объркване, един тих ужас. Този тих ужас може да прерастне в психоза, невроза, а може да премине и в хипноза – да решите, че това е вашия фотоапарат и вие с друг фотоапарат не можете да снимате (но тук трябва да сте си купили фотоапарат в Топ10 на техничарите-кукундели, иначе няма как да се роди във вас идеята за елитарността и уникалността на вашата техника).

Този младеж ще се самопрограмира да може да снима само със своя фотоапарат и да бъде критичен към качествата на останалите фотоапарати, на останалите фотографи. И още нещо – понеже той си е създал автохипноза, ще бъде с намалена креативност. В книгата си д-р Лозанов се обосновава защо и как се случва така, че при внушаване чрез хипноза, хората извършват внушените им дейности, но машинално. Затова има и любители-фотографи, които споделят, че започнали наистина да снимат не когато си закупили най-скъпия фотоапарат, а след като осъзнали, че с най-скъпия си фотоапарат не се получават снимките, които те желаят и се прехвърлили на доста по-скромни технически решения. С други думи автохипнозата е разрушена. И след това се наблюдава едно състояние, което се описва като „свръхкреативност“, а приятелите реагират с „абе, кво му стана, нещо се разснима?“.

Проблемът на хипнозите е, че те са на несъзнателно ниво. С други думи вие на съзнанието (вербално или невербално) не можете да му въздействате. Можете да си говорите колкото искате, но няма да има ефект. Необходимо е да се преживее някаква силна емоция, която да изключи съзнанието и тогава да се разруши тази автохипноза. В момента се сещам за един възможен вариант – да му откраднат на човек фотоапарата. Той на първо време ще бъде много унил, смачкан. Обаче ако го преживее, той ще вземе каквото има под ръка (дано няма финанси да си купи отново същия фотоапарат, че иначе язък за кражбата) и ще започне плахо да снима. И ако първоначално той е с особено мнение, постепенно тази хипноза ще отслабва под натиска на получените резултати, на радостта от фотографията и на освобождаването от самопрограмирането.

И естествено, тези редове не важат само за фотографията. Д-р Лозанов посочва, че човек, който веднъж се е поддал на хипноза, е по-податлив да се поддаде на хипноза следващ път. И подозирам, обратно – човек, който се е освободил от една хипноза, по-лесно се освобождава от следваща хипноза. И следва една лавина…

А за границите на нашите възможности или за границите на нашите възприятия или границите, които сами си поставяме, не смятам да пиша в тази публикация, вие сами ще прочетете за сугестопедичните уроци по методиката на д-р Лозанов и как курсистите му научават между 600 и 850 думи на първия урок, за да могат да водят спонтанни диалози по свой избор, а не просто да повтарят като папагали съдържанието на свръхглупавия диалог от стандартния учебник по чуждоезиково обучение.

Приятно четене!