Етикети

,

Нека направим един експеримент. Още сега ще призная, че за последно четох книжка за светлината във фотографията преди около 15 години. Съзнавам, че съм забравил доста неща, но от друга страна – вие може да нямате нужда от забравени технически подробности.

И така, фотографията е рисуване със светлина. Може би от тук трябва да започна? Дали ще възприемем буквално тези думи, или фигуративно – няма значение. Дали ще снимате в облачно време или в слънчево време – ще имате различни резултати, заради различните стойства на светлината… Ето, аз снимам главно при естествено осветление, рядко на изкуствено постоянно и много рядко на светкавица /имам само една снимка/. Изборът да не работя с постоянно или импулсно изкуствено осветление си е лично мой – въпрос на вкус и липса на терен за поддържане на студио. Ако имах възможност, бих си наел помещение с огромен прозорец с оберлихт и бих работил на естествено осветление.

От дистанцията на времето трябва да спомена Хенри Робинзон, който въвежда светлосенките (chiaroscuro) във фотографията за постигане на подобен в рисувателното изкуство ефект – пластичност, създаване на обем.  Може би не съвсем точно се изразих, че въвел светлосенките, но да кажем, че се сетил да използва такова осветление, което да добавя пластичност на изображенията. Все пак трябва да отчетем, че в първите дни на фотографията думата пластичност е звучала странно – заради ниската чувствителност на емулсията, експонациите от няколко минути на силно лятно слънце са били необходимост. Така че е нормално пластичността  да изостане и да се появи в онзи момент, в който емулсиите го позволяват. И тук се сещам за Едуард Уестон. Ако и вие се сещате защо се сещам – прекрасно, ако се чудите – разгледайте му фотографиите. И понеже вече ви изпратих да разглеждате фотографии, нека да добавим и Хoлас Дюлo (унгарците първо казват фамилното име, после собственото, ние бихме казали Дюло Холас), който под псевдонима Жорж Брасай се превръща в една от иконите на европейската фотография на 30-е години (коя е втората икона на европейската фотография от този период ще ви оставя да си помислите за домашно, хихи), познат на широката публика с фотографиите си на нощен Париж между двете световни войни, но е снимал и денем и не само Париж и не само между двете световни войни : ) . Вчера се замислих откъде идва псевдонима му и прочетох, че идва от името на родния му град Брашов. Самият той е повлиян от Кертес и Тулуз-Лотрек, а той е повлиял на Диан Арбюс. Поне така пише във wikipedia. Иначе за светлините и сенките ще чуете да говори и Андре Кертес (изненадващо, нали?), Анри Картие-Бресон и фотографът, за когото реалността не съществува Робер Дуано. Веднага добавям Джорджо де Кирико с неговите ръбати сенки и чудни манекени. И вероятно списъкът би могъл да бъде много дълъг, аз просто изброявам моите любими дядовци.

От първия си сблъсък с книга по фотография научих, че осветлението бива фронтално, странично и задно. Може да бъде също горно и долно. Имаме основно, допълнително и фоново осветление. Въз основа на цветната температура осветлението бива топло и студено (и нормално, хихи). Според източника – халогенно, луминисцентно и т.н. Постоянно и импулсно. И какво ли още не.

Като пропуск на авторите на онази моя първа книга по фотография отчитам факта, че те не обърнаха внимание на най-важното. На естествената светлина. Или по-скоро я смотаха в ъгъла. А тя се дели на два „вида“ – интересна и безинтересна. Няма друга. Ако искате да си правите класификации на видовете дневна светлина според това откъде идва и накъде отива – добре. Но лично за себе си не виждам смисъл.

И връщайки се назад, си спомням как четях за разни светлинни схеми с постоянно осветление за портрети тип паспортни снимки (то това са били разбиранията за портрет на авторите на книгата, не можем да ги обвиняваме за нищо). Вместо тези автори да се бяха ориентирали към това да разяснят как се снимат портрети в близост до прозорец – защото малко са любителите с фотостудиа, но всеки има поне по един прозорец в дома си. И веднага може да приложи наученото. Иначе файда от много знание ей така по принцип, заради красотата, че видите ли, знанието щяло да ни краси като лавров венец – няма.

Самата дневна светлина за мен е благодат. С изключение на лятото, когато пекне обедното слънце и подметките на обувките ми започнат да лепнат по асфалта. В такива горещи дни може да се снима рано или вечер (но вечер има повече боклуци из въздуха за любителите на пейзажната фотография, иначе за градски чада като мене няма значение – мръсотията ни е ежедневие). Есенно и пролетно време вероятно може да се снима целодневно. А зимата – ако е тежка облачност – вероятно само по обед : ) Едно време избягвах да снимам в облачно време, че снимките ми щели да бъдат еди какви си, а после забелязах, че едни от най-известните фотографии са снимани в кофти облачно време. Защото не е само светлината, която прави фотографията.

Предпочитам страничното осветление, понеже се получават интересни сенки, или пък направо контражур (внимавайте ако снимате през визьор да не си повредите очите – погледнете набързо с почти затворено око, колкото да добиете усещане за нещата). При фронталното осветление сенките ще са назад и няма да допринасят с нищо за композицията, а самото изображение ще изглежда плоско.

Тези размисли ги пиша от позицията на човек, снимащ черно-бяло. При цветното е тегаво да ти се размотават разни дълбоки сенки из кадъра. Когато сте фотограф. За художниците това не важи, те ще си нарисуват нещата както им харесват. Още повече, че част от цветовете ще са преекспонирани (някакси неестествено светли и измити), други ще са недоекспонирани (в сенките) и ще изглеждат странно. При цветната фотография едно време са смятали, че най-добре се получава при леко облачно време (така нареченото „слънце през мляко“), когато виждате съвсем слаби сенки. Днес вече им изгубих следите кой какво казва : )

Може би сте разочаровани, че в тази тема няма много фактологична информация, но мисля, че се преекспонира доста със светлината. Особено като се почне с разни супер сложни светлинни схеми за снимане на девойки по бели нощници, нагазили в разни реки, езера, с дълги коси и замечтан поглед. Понякога можете да видите тези същите девойки по бели нощници снимани в горски условия, като от време на време, за подсилване на драматизма, са частично голи. Чак толкова няма нужда. Сложете си апарата в джоба и излезте да поснимате.

Научете се да следите светлината, да я наблюдавате, примерно както пикторалистите. Пикторалистите не са били някакви ненормалници, дето са спяли по пейките в очакване на супер-дупер изгрев с мъгла. Нормални хора са били, които са се вълнували силно от светлината. Снимали са при виелици, снеговалежи, здрач – и веднага давам за пример Алфред Щиглиц. Снимали са и при други условия. Ходели са с големоформатни фотоапарати и са използвали технология за получаване на фотографски изображения, която в онези години вече се е считала за демоде. Но това те не го правят самоцелно. Поставили са си конкретни и ясни цели, които са преследвали и които са разрешавали по оригинален начин с наличната техника. По-подробно ще пиша за пикторалистите по-нататък. Имам едни подозрения, че леко са били афектирани и затова някои от тях са залитнали в известен смисъл по самоцелното в даден период, но първо ще проверя нещата, после ще пиша.