Етикети

, ,

Формалното влиза във форми. Понякога щраква в калъп. А понякога ние сме от двете страни на калъпа и някой се опитва нас да вкара в границите на своите възприятия, често наречени „общоприети норми“. Или не дай си Боже, „норми на поведение“. Формалинът е ясен. Учил съм анатомия и в моргата схванах, че ако сме бутнали едно магаре във формалин, то това е нищо пред формалиновите души на хората около нас, някои от тях отдавна превърнали се в стъкленици. Един вид украса с надпис: Хик локус ест уби морс гаудет суккуррере вите („тук е мястото, където смъртта е в помощ на живота“ – надпис, стоящ над сбирката ни със стъкленици в университета).

Има някакво желание у хората да правят всичко на обратно. Днес това констатирахме с една приятелка. Неясно защо питат по форуми за места за снимане, които да отговарят на техните изисквания – примерно – китни селца с улички под еди какъв си наклон и гледка към планината, плюс ако може и живописни къщички и дядовци с магаренца. Или пък други, които пишат, че за фотографията трябва вдъхновение. А когато вдъхновението било намерено, тогава еди какво си…

Чудя се… ако ми трябва вдъхновение, значи ми трябва и муза? Да ме вдъхновява. Иначе излиза, че няма да стане работата. Аз сега вдъхновен ли съм или невдъхновен? Да не се окаже, че съм останал без муза и правя полувдъхновена или съвсем невдъхновена фотография? Изобщо се чувствам изгубен и самотен сред тези мисли. А идеята, че вдъхновението може да бъде намерено, ми поставя още въпросителни знаци – значи то, вдъхновението, може да придобие и осезаем характер – тоест да се материализира. Защото ако беше това, което аз си представях, вероятно би било по-сложно. Странно е и че вдъхновението може да бъде намерено, което ме оставя с впечатление, че някой може да прекара време в това да го търси. Интересно, нали? – Какво прави днес? – Ами прекарах известно време в търсене на вдъхновение.

Сами на себе си в плен – в плен на собствените си илюзии, наречени реалност, за период от нашия живот, наречен „ден“,  „прекарвайки известно време“, за което също не можем да бъдем сигурни дали ние сме прекарали времето или то нас. Времето никога не губи. За тези, които вярват в него. Търсейки нещо, което не се намира, защото не се търси – да, да – вдъхновението не може да бъде намерено, защото то не се търси. Ако някой тръгне да го търси, то ще се скрие. Аз така бих направил.

Вие имате ли нужда от тонове еднакви снимки? : )

И аз като дядо ми Адор (Андре Кертес) мога само да кажа – Аз нищо не търся. Защото някой е минал и е подредил всичко. Подредил е предметите, хората, светлината, а аз само минавам и на готово щраквам.

Какъв фотограф съм аз? : )