Етикети

, ,

Никола е един младеж на 17 години от Севлиево, с когото се запознах преди няколко години. Младеж с разностранни интереси, използващ интердисциплинарен подход за изследване на действителността около себе си : ) . С фотография се занимава от няколко години, като първо започва с камера обскура и хартиени негативи, после преминава през малкия формат, следват средния и големия формати (наскоро си направи една голямоформатна фотокамера формат 20Х25 см), благородните процеси цианотипия, ван Дайк, колодий, в последно време цветните негативни и позитивни процеси и други. Без да преувеличавам или да звуча нескромно за него или за мен, бих казал, че той е един от малкото хора любители-фотографи в България, които разбираме : ) от фотографска химия, а той конкретно вече я разбира по-добре от мен.

Така преди няколо дни в моето съзнание се роди идеята за един разговор между мен и Никола, който ние да споделим с вас. Не казвам “интервю”, защото интервютата обикновено съдържат въпроси от сорта на “а ти колко фотоапарата имаш?” или “мислиш ли да се занимаваш с фотография професионално?”, което звучи не просто несериозно. Аз така и не успях да разбера защо е необходимо един журналист да учи няколко години специалност журналистика, вместо журналистиката да се предлага като специализация за вече изградени специалисти, за да могат да водят на едно културно ниво съответните рубрики. Но това е друга тема.

* * *

А: Здравей, Никола, радвам се да те чуя и благодаря за това, че се съгласи да споделим този наш разговор с интернет аудиторията. В нашия предварителен разговор обсъдихме няколко теми, като предлагам сега всяка една от тях да загатнем като “въпрос-отговор”.

Да започнем с техниката – в каква степен, според теб, техническите средства диктуват идеята, естетиката и цялостната визия на фотографа?  Кое е породило нуждата при теб от впрягането на един огромен “аналогов арсенал”?

Н: Първо, здравей и ти : ) . Като обсъждахме темите, стана въпрос за това дали в днешно време целта оправдава средствата, или по-скоро средствата дефинират целта ни. Фотографите масово се ръководят от техниката, която притежават – приемат, че оборудването, което имат, е водещо. И не само, това им е виждането спрямо останалите хора – “Да, той има голямоформатна камера, значи снима пейзаж.”, или “ Виж го къде е тръгнал да снима портрети с този апарат!”. Хората стават технофили, обсъждат технически параметри до безкрай, естетиката и идеята зад фотографията са едно междуметие, включено за да прикрие реалността. Техниката, независимо дали говорим за камера, осветление, аналогови процеси, или други способи, си остава средство; когато имам идея или желание да снимам, търся средството, което би ми позволило да представя мислите и чувствата си колкото може по-добре. Въпросните аналогови методи са просто една брънка от веригата – те придават завършеност, крайност на творческия процес, ако мога да го нарека така. Но визията на кадъра, идеята зад него, те не трябва да следват техническото изпълнение, напротив, то трябва да е вторично.

* * *

А: Щом техническите средства не могат да бъдат водещи в дефинирането на естетиката и идеята, защо си се заел с толкова разнообразни процеси, всеки един от тях – със собствена естетика, стил, послание?

Н: Замислям се, че първоначално, когато започвах да снимам, имаше елемент на самоцел, даже може да е преобладавал на моменти. Лутах се между различните процеси, техники, исках да пробвам всичко, кадърът оставаше на заден план. Поне натрупах познания и опит. С времето, не знам дали с израстването си, или просто от изтощение, започнах да се замислям повече за образа и въздействието му; връщах се назад към опитите си, питах се кое от нещата, които съм правил, би ме улеснило в предаването на идеята. Разбира се, мисловният процес не протичаше толкова подредено – просто подбирах визуално най-удовлетворяващото. Сега, обръщайки се назад, смятам, че избрах толкова много процеси и техники, всичките аналогови, за улеснение – знам какво получавам от всеки, и търся прекия път, признавам си.

* * *

А: Да, абсолютно съм съгласен с теб, човек има нужда от ескпериментиране, да изследва света, за да открие това, което най-много му приляга. Аналоговите фотографски процеси имат смисъл, само когато имаме един завършен фотографски процес – когато те са средство за постигане на определено въздействие, а не самоцел. Така например, според мен е глупаво да правим изложба на фотографии, направени с помощта на благородни процеси, само защото са използвани благородни процеси, а снимките не са носител на идея, липсва внушение, послание, композиция – абсолютна самоцел.

Н: Да, тенденцията е глобална – процесът си пробива път като жанр. На техниката се гледа като на творчески стил, критиката отделя начинът на постигане от жанра, съпоставя ги. Но дали снимам човек на колодий, или с обикновен филм – жанрът е “портрет”. Да се обособяват изложби, само да се покаже, че някой може да изпълни определен алгоритъм на работа – безсмислено е. Но атмосферата е повсеместна – даже да се обединят по обща тематика, да има свързаност, история, разказ, каквото и да е било, тиражират се техническите особености, идеите изпадат. Не знам кое увлича толкова хората в практикуването на екзотичните процеси – дали е загаждане на вътрешно его, или влечение по работата с химикали, нуждата да се експериментира…

* * *

А: Всеки от нас в един период от живота си е експериментирал. Това е процес на натрупване на знания. Не може без него, макар и на пръв поглед да е бягство от “задължението” да снимаме. За някои хора тестването без край е достатъчно, за да кажат, че се занимават с фотография. А за теб какво е експериментирането?

Н: Хм, общо ме питаш, отговорите се разклоняват в много посоки. Отново, в началото експериментът беше причината да се захвана с фотографските процеси, самоцелно или не. В същото време, не можеш да развиеш въображението си, като тъпчеш на едно място. Но и тук има крайности – докато едни се изхвърлят в безбройни стилове и методи, други са си изградили стил, обща визия, подходът им е постоянен и все пак демонстрират оригиналност. И още, в експеримента научаваш много – както споменах, ако не беше началният ми “буен” (хаха) период на търсене и изпробване, сигурно нямаше да придбия познанията и опита, които в последствие се оказаха изключително полезни в стремежа ми да пресъздада това което виждах в съзнанието си.

* * *

А: Да, аз и тук съм абсолютно съгласен с теб. Не бих могъл да го кажа по-добре. Сега се чудя дали има смисъл да обсъждаме какви са тенденциите във фотографията през последните години, накъде отиваме?

Н: Затова се спори много, промените настъпват постоянно и навсякъде. Изнанадан и учуден съм, че екзотични и трудоемки процеси се превръщат в мода, няколко години масово се говори за тях, и после внезапно те биват заменени от нещо друго. И не само при благородните процеси – филмовата фотография като цяло търпи резки, мисля, колебания. Хората се юрват масово да щракат на лента, мотивират се, общуват, и постепенно, “живецът” им си отива, те спират, и нещата замират. До следващата вълна.

Не искам да отварям място за спора филмова-дигитална фотография, най-вече защото мисля, че е безполезно да се сравняват несъпоставими неща. Рано или късно, спорът преминава в размяна на технофилски реплики за това кое е по-добро. Материалното взема все по-голям превес, не само при фотографите. Нещо, което ежедневно наблюдавам и ме навежда на тъжни мисли, е надменното и прагматичното отношение на хората на (и около) моята възраст по всички въпроси. Колкото пъти съм се опитал да проведа разговор на по-философска тема, дискусията отново рязко се обръща към ежедневното, към техничното. А тези хора, те ще са бъдещата публика на фотографите, и тяхното мнение ще оказва влияние на тенденциите в снимането. Ха, даже не бих се учудил, ако изложбите се превърнат в събития за обсъждане на апарати, техника, процеси, тоест – целта им се измести в тази насока. Надявам се, все пак, бъдещето да е интересно, поне малко…

* * *

А: Тук ще си присвоя една твоя реплика – ти спомена, че ние сме свързани със средата и че социалният свят определя в известна степен визията на нашата фотография. Тази среда, която ни заобикаля, не е ли отражение на самия човек, на самия фотограф? “Това, което снимам, съм аз самия!”? Битието определя съзнанието, но и съзнанието определя битието?

Н: Искрено се надявам средата, която ме заобикаля, да не е отражение на самия мен. Фотографията позволява да избягаме от обкръжението ни, и в същото време бих могъл да снимам, за да опозная заобикалящия свят. В разговорите ни сме говорили как средата ни се е отразявала, как сме реагирали, защо сме сторили по даден начин, какво ни е карало да продължим. Да, нещата отиват в двете посоки – произведението оформя твореца…но предпочитам да не изпадам в екзистенциални размишления, защото имам навика да обезсмислям всичко, което съм започнал.

* * *

А: Имах предвид, че в известна степен фотографията, която ние правим, хармонизира на вътрешния ни мир. Ти не снимаш пияни тинейджъри как повръщат по улиците и аз не показвам кадри, в които се вижда мръсотия или от тях да лъха отчаяние. Защото това не е нашата реалност, това не е нашата среда, макар и ние да виждаме тези неща около нас.

* * *

А: Може ли да ти задам и въпрос за 1 милион лева? Ти защо снимаш? Винаги съм се чудел какво да отговоря на този въпрос. Може би аз бих отговорил, че аз говоря чрез фотографиите си – това е моя начин на изразяване. Някой би предпочел да пише, да рита топка, да прави други неща, всеки с избора си.

Н: В различните моменти съм приемал различни стимули. Може би това, което събира всичките, обобщава причините, което е битувало винаги, е нуждата да се абстрахирам от реалността, да избягам от ежедневието. Обвързано е със социалната среда, и е в това отношение и отговор на по-горния въпрос – да, пряко или не, заобикалящият ме свят ме е подтикнал да снимам. Артистичното вдъхновение е играло много малка роля. Да, когато го има, е страхотен момент, твориш от вътре, движението не е насилено, всичко усещаш естествено. Уви, мимолетни са подобните етюди. Та, затова може би предпочетох аналоговите техники – позволяват ми едно по-дълбоко бягство от действителността. В разговорите ни стана ясно, че и двамата приемаме филмовата фотография за по-пряка, по-проста, по-лесна. Звучи парадоксално, но сме го наблюдавали, видяли сме как протича снимането и в двата случая, и сме уверени в мнението си. Преди, на въпроса “защо филм?”, отговарях, че удоволствието и красотата идват от това, че работиш с ръцете си, че имаш пряк контакт с медията. Артизанство. Сега съм сигурен, че това никога не е било реалната причина. Истината е по-проста, lex parsimoniae –  справям се по лесно с аналоговите процеси. Знам какво да очаквам и как да го постигна. Знам какви дефекти, артефакти може да се получат, знам колко време ще ми отнеме да стигна от щракването до някакъв краен резултат. Цифровата фотография, тя дава прекалено много опции. Коментирахме точно това – цифровите апарати имат хиляди опции, възможности за преглед и модификация, настройки за всяка ситуация, корекции и копчета. Мен биха ме изморили бързо, други – също. Позволяват ти да тръгнеш в толкова много насоки, че не знаеш откъде да започнеш.

* * *

А: Артистичната креативност и ограниченията. Отново ще си присвоя едни твои думи от разговора преди малко – ти казваш, че един творец трябва да има рамка, трябва да има нещо, което да го ограничава, защото тогава той може да я запълни. А без ограниченията е много трудно да имаш начална точка. Ин и ян? Ин е ограничението, ян е изпълването, творческата енергия. Ако липсва ин, която да моделира ян, тогава какво би се получило (това е моя фриволна трактовка, не държа да бъде вярна или да се съгласявате с нея)? Аз бях мислил по този въпрос преди време, защото забелязах, че ми е много лесно да работя, когато имам фотоапарат с много точни рамки. Примерно имам фотоапарат с ръчен фокус, приоритетна бленда, черно-бял филм. И тогава аз се замислих, че най-добри резултати се получават, когато просто работим, без да мислим за ограниченията като ограничения, а като рамки, в които ние да се разпрострем. Ако знаем, че на тъмно нашият фотоапарат не прави хубави снимки, просто да не снимаме на тъмно, а не да снимаме и после да оревем орталъка, че видите ли, нашият фотоапарат не струвал. И малко по-късно попаднах на една мисъл – “Започни от там, където си. Прави това, което можеш. Използвай това, което имаш.

* * *

Блогът на Никола е http://nickdul.wordpress.com/