Етикети

, ,

Защо на точките във филма им викаме „зърно“, а на точките, рожба на дигиталното изображение – „шум“? Шум, който не се чува, но се вижда?

Да си представим една матрица с класическа подредба на пикселите – 50% зелени, 25% червени и 25% сини светочувствителни елемента. Те реагират на светлината и при смесването на 2 зелени, 1 червен и 1 син елемент се получава реалния цвят – така е в природата – смесването на тези три цвята дава всички останали, поне и в нашите очи : ) Защо има повече зелени елементи? Технологична беше причината – дали беше, че чувствителността към зеленото е ниска и затова трябва да се добави още един зелен елемент, не помня, но не ме и вълнува особено. Да се върнем на „точката с реален цвят“ и да я разцъкаме…

Ако имаме една матрица 3000х4000 пиксела, то ние от тези 12 милиона елементи ще получим изображение от 3 милиона „реални точки“. Как се получава така, че полученото изображение е с броя на „суровите“ елементи, бих казал, че е … магия – или софтуер.

Самата матрица работи най-добре тогава, когато съотношението полезен /паразитен сигнал е най-голямо. При една силна светлина се получава насищане на сигнала, а при оскъдно осветление – съотношението полезен сигнал / паразитен сигнал намалява – защото ние не можем да намалим паразитния сигнал на уреда /това е шума/, а светочувствителните елементи регистрират събития с малка амплитуда. И тогава на помощ идва софтуера. Значи матрицата няма хиляда чувствителности – тя си има една базова чувствителност, а останалото е просто вдигане или сваляне на летвата, докато не се окаже, че сме навлезли в територията на неспецифичния сигнал, шума и той не започне да се визуализира. След това се извършва трансформиране на сигнала с цел да се увеличи неговата амплитуда, филтриране и какво ли не.

И тук аз виждам една разлика с филмовата фотография. Зърното е характеристика на самото изображение. Това са кристалчетата от сребро, които създават изображението. Те могат да бъдат малки и ние да кажем, че „няма зърно“, а могат да бъдат и големи и тогава да кажем, че „има зърно“. Но те са все „полезен сигнал“. Не е като при дигаталната фотография – да имаме супер гладки лица при ниска осветеност, защото имаме алгоритми, които гладят изображенията, а в същото време в сенките да избият лилави точки, кафеви точки или други точки. При филма ако някъде има точки, то това ще е навсякъде – изображението се формира от точки. Вярно е, че те са по-видими в определени участъци.

Зърното на филма зависи на първо място от него самия. Тоест от вида филм.  Съществуват дребнозърнести филми, които като правило повечето са нискочувствителни. Следват нормозърнести /това сега си го измислих/ и едрозърнести филми. Няма такава класификация. Никой не го интересува зърното толкова много, че да измисли класификация на база зърно. Ако някой много си мисли за зърното, значи не е за филмова фотография. Важна е тоналността – дали коректно се е възпроизвела. Защото в черно-бялата фотография важен е тона, полутона, този тон, който не чуваме, а виждаме, подобно на шума при дигиталната фотография, който виждаме, без да чуваме.

Модата с дребнозърнестите филми е излязла с излизането на малкия формат, който увеличил изискванията към филмите и тяхната обработка. И така една легенда като Родинал отстъпила място на една легенда като Д-76. А Д-76 на свой ред отстъпи факлата на Хтол. И светът продължава. Все пак днешните филми от 400 АСА имат по-дребно зърно от диапозитивните филми с чувствителност 10 АСА от преди 50 години. Да, филмовата фотография се е развила доста. Наскоро Кодак пуснаха един нов Тмакс 400, който се оказа много „остър“ и с много дребно зърно. Но той е с „плоски“ кристали и там нещата са по-други. Просто при застъпването на плоските кристали при копиране те почти не личат. А не че са кой знае колко дребни. Друг момент е многослойността на черно-бялата емулсия – за по-остро изображение. Нормално, нали? Не можем да очакваме от една тлъста емулсия „острота“. Може да очакваме невероятни тонални преходи, но не и острота. Наскоро щракнах един и същи кадър с Илфорд НР5 и с Кодак Три-Х и за моя изненада се оказа, че при голямо увеличение кодакът е „мъглив“, а проявителят ми беше Хтол. Това е нормално, и други хора говорят, че НР5 е по-остър филм.

На второ място зърното зависи от типа на проявителя. Нещата винаги са разнопосочни. АКо един проявител е дребнозърнест, тоест изглажда зърното, значи заедно с това ще намали и остротата на изображението. А ако глади прекалено много, тогава пък ще се окаже, че от кристалите липсва значителна част и изображението е останало по-бледо, значи трябва да се преекспонира леко, за да се компенсира „гладенето“. Пример за дребнозърнест проявител, който не може да постигне обявената на кутийката чувствителност на филма е Перцептол на Илфорд. От друга страна това преекспониране ще доведе до прекрасно разработване на сенките – все едно сме работили по правилото „мери по сенките и проявявай по светлините“, което аз често нарушавам, защото желая сенките да са дълбоки и мрачни, за да ми служат като изразно средство.

А ако един проявител не заглажда зърното, то той ще има изразен резкостен ефект /който по-горе кръстих „острота“, но то си има дума за тази „острота“, нареченя „рязкост“/. Всичко е баланс.

Да вземем един филм от 400 АСА – примерно Илфорд НР5. Оказва се, че имаме нужда от филм с чувствителност 800 или 1600 АСА. Ние можем да недоекспонираме филма /тоест да излъжем фотоапарата, че сме заредили филм с по-висока чувствителност/, но в резултат на това експониране бихме получили негативи с по-ниска оптична плътност. За да не се налага да си скубем косите, можем да компенсираме с удължаване на проявяването с около 20%, за да уплътним негативите. Обаче с това ние ще повишим контраста на негатива – защото проявителите проявяват най-интензивно областите, които са най-силно експонирани. В един момент може да се случи, че контрастът е толкова голям, че в зоните на светлините ние сме получили непрогледни петна по негатива. Или сме избрали кофти проявител или сме снимали прекалено контрастна сцена.

Ако сцената е нискоконтрастна – каквито са повечето сцени в облачно време в затворено помощение – недоекспонирането с последващо препроявяване /известно като „пуш“/ е добре дошло – компенсира се ниския контраст на осветлението в такива ситуации. Но ако светнем лампите и създадем зони с висок контраст, едно пушване на филма няма да ни помогне много. Контрастните сцени са много кофти момент. От една страна пушнатите филми са с по-висок контраст, от друга страна самите сцени са контрастни.

Изборът на проявител за контрастни сцени трябва да се основава на възможността му да дава изравнени негативи – такива, при които разликата в плътността на светлините и сенките е малка, за да може да запази детайла както в тъмното, така и в светлото. Иначе рискуваме да получим едни бели или черни петна, макар че и това може да има своята стойност.

По принцип никой не се занимава да снима филм на по-ниска чувствителност. Някои хора ще кажат, че преекспонират филма с половин бленда, поради еди каква си причина. Обаче голяма част от тях използват вградените светломери, които са настроени да недоекспонират с 1/3 бленда, заради диапозитивите, които са много чувствителни на преекспониране и малко по-малко на недоекспониране.

Има и такива хора, които снимат филми с чувствителност 400 АСА като 200 АСА или 100 АСА. Това може да е резултат от търсене на определена естетика. Така преди години аз открих моя любим диапозитивен филм по случайност – оказа се Кодак ЕлитХром 200 АСА сниман като 100 АСА. Излязоха невероятни цветове – каквито винаги съм искал да получа. Обаче филма го спряха. Като цяло и като правило филмите понасят по-добре недоекспонирането, отколкото преекспонирането /за чб филми говоря, аз досега в този блог май главно за черно-бяла фотография говоря, не за цветна/. При цветните филми ако снимаме и имаме съмнения за верността на блендата си, по-добре да преекспонираме, отколкото да недоекспонираме. Макар че новата Кодак Портра 400 АСА показва, че се държи културно в диапазона 100 до 1600 АСА /някои биха казали: от 50 до 3200 АСА! – но аз не съм такъв екстремист/.

Днес просто нахвърлях малко мисли без посока. Може да развия темите, които загатнах, защото станаха доста теми.