Етикети

,

(по публикацията на Катерина Гаджева „Желаното и действителното„)

Как изобщо реших да пиша за нещо, от което ми се изправят косите? Не зная. Може би просто реших да „продължа“ малко статията на Катерина Гаджева за „новото време“, което вече „дойде“?

Преди няколко месеца аз проявих любопитство да прочета нещо по фотография в интернет – и поставяйки съответните ключови думи, излязоха няколко кратки публикации на Катерина Гаджева, преплетени с епизодични публикации от други автори. С други думи – аз се изправих пред една бездна. Малко хора обсъждат фотографското изкуство, или нямат интерес, или знаят всичко? Друго обяснение не успях да намеря преди няколко месеца.

По времето на соца, желаещите да учат фотография, са имали възможност да завършат техникум по фотография и полиграфия. Толкова. Това е трагедия. Едно изкуство, което е обърнато на занаят – защото в един техникум се преподават техническите аспекти на професиите с цел получаване на занаят. Глупаво би било да противопоставят хората със средно образование на хората с висше образование. И нямам намерение да го правя, но попадайки в един техникум, шансът от него да излезе фотограф, е много малък – заради спецификата на учебния материал и възгледите, които оформят преподавателите в своите ученици. Навремето плачех за учебниците на Янка Кюркчиева, а днес, връщайки се към тях, виждам добре кое е преписано от стар немски / руски учебник и кое е написано от собствен опит. Аз не бих се наел да говоря неща, за които нямам опит. Защото бих рискувал да изпадна в положението на една агитаторка на Партията, която говорела за нуждата от повече деца в българското семейство, а самата тя била стара мома и хората й се смеели. И тук аз сега говоря за един отминал период, за който нямам преки наблюдения, но следвайки завета, че „по методите (резултатите) ще ги познаете“, добивам сили да пиша по въпроса. За капана, който дебне в книгите на Янка Кюркчиева, няма да споменавам днес, защото смятам, че съм писал вече достатъчно (виж тук и тук).

И така. Представете си един млад фотограф. Какъв е неговия шанс в живота в онези години? В последните години на соца „актовата фотография“ се превръщаше все повече в изкуство, а фотографите, които снимаха „акт“ добиваха ореол. Четейки статията на Катерина Гаджева аз виждам едно огромно ограничаване на творците – дори без да чета думите й, достатъчно е да погледна какви са приложените фотографии. Те напълно подкрепят написаното. Вие бихте ли могли да си представите да напише някой една публикация преди 30 години за „пластмасовите души на хората“? Това директно означава, че се критикува водещата роля на Партията, защото обществото е нейн продукт. Дадох себе си за пример, за да не давам други фотографи за пример, че тогава би могло да се наложи да обяснявам дали съм разбрал правилно какво е искал да каже авторът.

Спасение от мизерията на средното образование е било да се подготви едно портфолио и да се кандидатства за званието „фотограф-художник“, което се е присъждало от жури през 5 години на отбрани фотографи. Издаваният диплом е давал право един фотограф със средно образование да получава заплата като човек с висше образование. И това е чудесно, нали? Обаче… освен да получава заплата, давала ли е тази диплома някакви знания вън от тези, получени в техникума? Не. Подготвяш портфолио и после журито гледа. Каквото си научил от живота – това е.

Няма да ви изненадам, ако кажа, че тогава не е имало интернет. Благодарение на интернет ние увеличихме периметъра на своето знание. Получихме огромен достъп до електронни книги, до специализирани форуми – и в резултат – правим неща, каквито ние преди никога не бихме били в състояние да направим. Бихме питали съседа, бихме питали колегите, но когато в едно затворено соц общество никой не знае, ние можем само да мултиплицираме нашето незнание. Аз днес ви се правя на философ в копирането на черно-бяла хартия и говоря за естетика на черно-бялата фотография, обаче трябва да благодаря на Христо Христов от Севлиево, който ме научи да копирам, а дотогава не го бях виждал дори на живо.

Дълги години се чудех защо в България имаше толкова много любители фотографи, толкова много професионалисти, обаче малцина имаха интерес към самата фотография – примерно да ги попиташ за няколко любими фотографа и да ти разкажат нещо. Или пък да ги попиташ какво снимат и каква е тяхната гледна точка. Вчера аз намерих отговор, четейки тази нова публикация на Катерина Гаджева – защото личността на фотографа не е важна. Важно е общото благо. Посланието се спуска „централно“ от Комсомола и с това се изчерпва авторството на фотографа – останалото е техническо изпълнение, за което е било достатъчно да има техникум по фотография. Затова и по-голямата част от българската фотография няма послание. Фотографията е агитационен материал, не е изкуство, защото изкуството си задава въпроси, търси отговори, поставя на масата актуални теми за обществото, борави с универсални изразни средства, има своя естетика – и тук голяма част от тези всичките неща по времето на соца просто бяха пренебрегнати. Универсално означава да хванете дядо си Леонардо и да му покажете една фотография и той да може да я оцени. Ако сме снимали трима комсомолци, вперили поглед в утрешния ден по червени потници, копаещи в пръстта в същото време, то надали той би се изказал позитивно. Хората са все хора. И ако соц изкуството е непонятно и необяснимо за западния човек, значи липсва една много важна негова частица – универсалността му. Визуалното изкуство е универсално. Поне според мен. Ако трябва да се обяснява, за да се разбере какво се гледа и защо се гледа, това вече е нещо друго, не е чисто визуално изкуство.

Ние днес продължаваме да сърбаме попарата на соца. Имаме висши учебни заведения по фотография, които ме карат да си поставям въпросителни знаци. В едното от тях в описанието на специалността пише, че завършилите фотография успешно могат да работят в телевизиите като оператори (боже мой!) – там нито думичка не се споменава за това, че могат да работят като фотографи! А в другото учебно заведение има няколко интересни парадокса. Единият парадокс е, че се преподава „Основи на композицията“. А не би ли трябвало в една магистърска програма да се изучава „Цялата Композиция“, „Основите на композицията“ са за някой курс по фотография? Мислех си да кандидатствам във втория университет, но размислих, защото реших, че вероятно не биха ме приели, не мога да отговоря на доста от поставените изисквания. Животът продължава.