Етикети

, , ,

Идеалът на миналото
се превръща в идеал на бъдещето.

Тази тема ни връща към корените на фотографията, в началото на ХХ-и век, когато борбата за идентичност се е водела с пълна сила. В кратката историческа тема бях писал за тази борба, но признавам, бях позабравил за нея и сега си припомних на нов глас.

Едни фотографи от Сан Франциско в един момент се събрали и решили, че така повече не може – и се обявили за една нова фотографска естетика, на неманипулираното фотографско изображение като контрапункт на шарениците и мацаниците на пикторалистите, които добавяли следи от четка по фотографиите, разни „текстури“ , цвят и сол на вкус, мек фокус и прочие /звучи ли ви познато?/.  Ансел Адамс е смятал, че фотографията е носител на своя собствена естетика и това е налагало тя да бъде разграничена от съществуващите до момента техники в изобразителното изкуство – живопис, акварел, графика и прочие. В една от книгите си, които пише в началото на 80-е години на миналия век, Ансел Адамс споменава, че в бъдеще ще се появят нови методи за получаване на фотографски изображения посредством електрически способи, като всеки метод ще бъде носител на своя собствена естетика.

Идеология на f/64? Чистота. Прецизност. Простота.

Прецизно фокусирани, експонирани и обработени негативи и отпечатъци, съчетани с невероятна композиция и чисто кадриране – естественост на обекти и форми. Примери? За илюстриране могат да ни послужат почти всички фотографии на Ансел Адамс, Имоген Кънингам, Едуард Уестон, Уилард ван Дайк, Хенри Суифт, Джон Пол Едуардс и Соня Несковиак. Причината да се съберат тези фотографи е желанието да споделят естетиката на чистата фотография с публиката. И на 15 ноември 1932 година в Сан Франциско те откриват първата изложба на f/64.

Самото означение f/64 указва блендата – използвайки голямоформатни фотокамери 8х10 инча /формат на негатива близък до А4/, за да обезпечат голяма дълбочина на рязкоизобразеното пространство, фотографите е трябвало да затворят блендата до 64 (при формат 24Х36 мм за подобна дълбочина на фокуса е необходима бленда f/8), но и са се нуждаели от голямо количество светлина, за да работят. И това обуславя до известна степен статичната природа на сюжетите – пейзажи, натюрморти и портрети.

Преглеждайки фотографиите на Ансел Адамс, Имоген Кънингам и фамилия Уестон, в мен се оформи въпрос за … днешния ден. Това не е ли идеалът на миналото? Днес не наблюдаваме ли един подобен на пикторализма стил в дигиталното изкуство, който бих нарекъл „псевдопикторализъм“ – имитация на дефектите на филмовата фотография, които са били избягвани в миналото – днес превърнали се в „идеал“? Прашинки, власинки, масивно винетиране, частична липса на фокус, загуба на детайл в сенките, изгаряне на светлините, и всякакви други „артЪ ефекти“, които подозирам, че е по-правилно да бъдат наречени с истинското им име – дефекти.

Историята се повтаря.