Етикети

, , , ,

Това е някакъв мой си паралел. Просто вчера водих разговор за „мъжката“ и „женската“ фотография и се замислих – ако Робер Дуано прави „мъжка“ фотография, кой ли фотограф би му съответствал в женски вариант? И непонятно за мен, но реших, че това е Вивиан Майер.

Историята на Вивиан Майер е невероятна. За хората преживе – бавачка на деца, а за всички нас, които я познаваме след заминаването й – фотограф от световна величина. Животът й е изпълнен с въпросителни, на които не можем да дадем еднозначен отговор. „Свободен дух, но същевременно горд.“, пише в сайта, посветен на нея. Нямам представа защо някой е решил, че Вивиан е горда? В продължение на 50 години тя е снимала почти ежедневно и виждайки обема на нейната колекция – това би означавало, че всеки ден тя е снимала по 1 филм среден формат /средно/. Или с други думи – фотографията е нейния живот.

Архивът й представлява главно проявени филми, малка част от него е копирана на хартия /като това са предимно по-ранните й фотографии/, също така съдържа и непроявени филми. Хората са различни, но за мен има някаква причина тя да не копира снимките си – дори контактни копия. Не мога да твърдя, че това е липсата на средства, защото в крайна сметка контактни копия тя е можела да си прави у дома с две стъкла и малко проявител. В Куба, поради хронична липса на фотографски проявители, фотографите са проявявали „на ръка“ с малко парче гъбичка. А и все пак е снимала с Ролейфлекс, за който нямам обяснение как е успяла да си купи, но вероятно с големи лишения. Това е бил невероятно скъп фотоапарат. Преди няколко години се обадих на Франке и Хайдеке да ги попитам колко струва един нов Ролейфлекс и те ми казаха – 4800 евро без ДДС и транспортни разходи. Никак не е от най-евтините : ) Но този Ролейфлекс е нейното дете.

С един приятел си говорихме преди години за нея – и той изказа хипотезата, че вероятно тя е обикаляла по галериите или по вестници, списания със своите ранни фотографии – търсейки къде да ги изложи, или да започне някъде като фотограф – да работи това, което е чувствала като призвание. Правела е и аудио записи, което за мен еднозначно посочва, че тя е близка до журналистическата професия, с нюх към документалността. Какво са й отговорили? Вероятно – нищо. Леденото мълчание я е накарало да се откаже, предполагам. Затова и по-късните й негативи са само проявени, а след това дори е спряла да ги дава на фотото, трупайки непроявени филми в сандък. Как си представяте една изложба на бавачка? Или пък вестник да наеме фотограф-бавачка? О, това е под достойнството им.

Дори човекът, който „открива“ за света творчеството на Майер, не е бил наясно дълго време какво точно е „открил“. Сандък със стари негативи.

Да. Историята на Вивиан Майер може би е историята на много творци, забелязани след смъртта им. Тук се сещам за невероятния Йожен Атже, документалистът на Стария Париж. Един тих анахронист /когато започва да снима в началото на ХХ-и век, той дали нарочно или на шега, но използва метод на работа, който е бил демоде, а към края на 20-е години – напълно остарял/. Имайки предвид, че Атже изобразява Париж от своята младост, предполагам, че техниката си той я е подбрал абсолютно целенасочено. Не точно носталгия по отминалите дни – но желание да остави за поколенията един каталог на един Париж, който ние няма как да познаваме. В неговите фотографии няма да видим символа на модерен Париж – Айфеловата кула, няма да видим и други емблематични сгради от новата история на Франция. И тук аз смятам да спра да говоря за Атже, защото той не беше тема на днешната ми публикация, но просто не намерих сили да го отделя от Вивиан Майер, затова ви ги предложих „ан блок“ : )

Дуано… един фотограф, който казва, че няма нужда да пътува, за да изследва света. Някои биха казали, че Дуано е най-добрия френски фотограф, поне така пише на корицата на 54-минутния документален филм „Бонжур Мосю Дуано“  с негово участие. Аз бих погледнал нещата по-цялостно и бих споменал, че Дуано е част от една школа, от една традиция на съзерцаване на собствената си душа.

Пишейки сега за Дуано, аз хванах бележника и се метнах на трамвая към книжарница Молла, за да потърся информация, идеи, а може би и още нещо? Защо Кертес-Картие-Бресон-Дуано принадлежат към една школа? Говорят по доста сходен начин – Кертес заявява в едно свое интервю, че не е фотограф, а само минава с фотоапарат в ръка и снима наготово това, което някой преди него е подредил. Двадесет години по-късно има интервю с Бресон, в което той отрича да е фотограф. Той бил човек с фотоапарат. Тези двамата да ги хване полицията и да ги разпитва в отделни стаи, разлика във версиите няма да има – плюли са си в устите! Или може би са създали заедно един творчески колектив, един приятелски кръг? За тези, които имат отворено сърце, тези хора са учители, а кръгът – школа. „Какво е за Вас реалността, господин Дуано?“, пита журналистката. „Реалността? Тя не съществува!“, отговаря Робер. И тук се оформя един парадокс между съвременното схващане за „решителния миг“ или „точния момент“ като част от реалността и интерпретацията на „Кръга Кертес-Картие-Бресон-Дуано“ – „бащите на решителния миг“.

Невъзможно е да се отделим от личната интерпретация за събитията, които се случват около нас, но за по-голяма обективност, ние трябва да черпим от Извора. Посочвам пример – Картие-Бресон е посочен за един от бащите на фотожурнализма във wikipedia, а самият той споделя, че той не му допада, но ако трябва да си сложи етикет, то това би било „фотограф-сюрреалист“. И след това смеейки се, добавя: „Аз съм анархист“. Тези негови думи ги приех тежко – с цялата им маса и скорост /направо импулс!/. Реших да прочета за философията на сюрреалистите, за идеите, посланието им – само за да установя, че Бресон е един сюрреалист във фотографски одежди. И сега влизам в книжарница Молла, за да разгледам албумите на Вивиан Майер, Робер Дуано и най-добрите фотографии на списание LIFE /неочаквано за мен/.

Буфвайки се в секцията по фотография аз попаднах в един неочакван капан. Грешка. Грешката се състоеше в това, че аз желаех да намеря потвърждение на по-горните си думи за Дуано и приятелите му в албум, писан от неясен субект, извършил селекция от кадри /на Дуано/ по неясно какви критерии. В мен се появи резонния въпрос дали авторът реално познава личността на фотографа, за когото пише или просто е извършил един формален анализ, без да е съпричастен с философията му, или ако не е съпричастен, то поне да е наясно с нейното съществуване? Замислих се и доколко коректно е някой да пише за някого, без да има цялостен поглед към личността, философията, обкръжението, историческия момент и т.н. Така ние бихме могли да станем бащи на невероятни митове!

Освен албума на Дуано, аз разгледах и един албум на Вивиан Майер. В него имаше съвсем малко текст в началото, а след това – само фотографии. Трябва да се върна и да разгледам по-подробно двата албума – женско любопитство ме тресе – дали авторите на албумите са разбрали нещо за личностите на Вивиан Майер и Дуано или просто са хванали метлите и са летели без посока? Аз бих включил факсимилета – писма, бележки – всякакъв тип информация, която да хвърли светлина върху личността на Вивиан Майер – за една по-пълна картина. Защото разглеждането на нечии фотографии, според мен, трябва да бъде съпроводено от паралелно изследване на личността, поставена в историческия си контекст. Иначе рискуваме да попаднем в една бездна. Може би – бездната на незнанието, или Бездната на образованото невежество.

Бележка: разгледах и един албум с фотографии на списание LIFE, които в тяхната си цялост бяха „ала-бала“ или на български „фифи-мифи“ – една комбинация от неприкрита сексуалност, комбинирана с човешка трагедия. И с този албум аз получих мозъчно насищане, затова хванах трамвая в обратната посока.