Етикети

, ,

По методите ще ги познаете.

Това не беше темата ми за днес. Днес е 25 ноември, Международния ден за борба с насилието срещу жените, Ден на борбата срещу сексизма. Мислех да пиша за сексизма, но понеже си зададох въпроса – а като е „ден на борба“, то тази борба с какви средства се води? Защото ако е със средствата на насилниците, то ние  се явяваме мултипликатори, нищо повече.

Дотук – нищо по темата, на пръв поглед. Но темата за насилието, е тема-реалност за много жени. А реалността се пропуква на моменти /тя, бидейки част от пространство-времевия континуум, всъщност ни навежда над едно друго пропукване – на самото време/. Пропукванията във времето са частици от вечността. Една частица е парче от вечността, от една вечност или самата вечност, а множеството частици са същата тази вечност.

Картие-Бресон е притежавал импулс към момента, импулс, който той е съумявал да транспонира в момент, а моментите – в деца на вечността. В един детски свят насилие не съществува /наивно, но и невинно в същото време, защото наивен може да бъде само този, който е чист по сърце/.

А дали е възможно вечността да бъде транспонирана в моменти? Възможно е, но това е по силите само на Този, който може да я обхване.

Ние не живеем в изолиран свят, с изолирани явления, и „борбата срещу“ нещо, прави това нещо само по-силно. След втората световна война, един период, белязан от невероятно насилие, част от хората на изкуството са се обединили около идеята, че искат да спомогнат за създаването на един нов свят – искали са да променят света. Такива са били сюрреалистите – и Бресон с тях. Наивни, но и невинни. Рисували са една реалност, която е „отвъд“. А Анри създава фотографии, които бих нарекъл „изключени моменти“.

Днес Анри Картие-Бресон се води за един от бащите на фото-журнализма, докато самият той неколкократно е заявявал, че не симпатизира на фото-журнализма като явление, но не е имал друг избор, освен да си сложи в един момент от живота този етикет. Това е бил съвета на неговия приятел Ендре Фридман /Робер Капа/ – „Анри, с този етикет на фотограф-сюрреалист, който искаш да си сложиш, ще ти бъде много трудно да намериш реализация“ /цитат по памет/. Кой би имал нужда в онези години от фотограф-сюрреалист? Никой. А ние живеем в едно ограничено общество на етикети и категории.

А фото-журнализмът, според Анри, е едно профанизирано визуализиране на реалността, до ниво на едно тривиално документиране. Ето, погледнете в какво се е превърнала Агенция „Магнум“, която създахода Дейвид Сиймур, Робер Капа и Анри Картие-Бресон – в една натуралистично-документална, тривиална агенция. Една фотография на чиния с пържени картофки в заведение за бързо хранене няма общо нито с философията на Бресон, нито с разбиранията на сюрреалистите за другата реалност, нито с „моментът-импулс“, нито с нищо. Тя е само отражение на нещо, което не познава отражението си.