Етикети

, , ,

To take photographs means to recognize – simultaneously and within a fraction of a second – both the fact itself and the rigorous organization of visually perceived forms that give it meaning. It is putting one’s head, one’s eye and one’s heart on the same axis.
Henri Cartier-Bresson 

Има много писано по въпроса. И тази тема мислех да я напиша преди месец, но ми отне време да се поразровя и да видя какво казват хората по света за „решителния миг“. Какво разбират, как го чувстват, за какво им е и т.н.

Преди сигурно бих написал, че това е кулминацията на дадено събитие – замразена в части от секундата. И ние трябва да „уловим“ този миг с един светкавичен откос. Днес бих променил малко формулировката. Ще си позволя да използвам мои кадри за илюстриране, защото както всичко досега, и тази тема е „моята гледна точка“ – без ангажимент или претенции за изчерпателност или универсалност.

Ето, тук преди години бих казал – браво на фотографа – успял е да улови момента, благодарение на светкавичните си рефлекси – видял и „отстрелял“. Но всъщност не е така. Нямаше нужда от бърза и скъпа техника, нито от бързи рефлекси. Тук фотографът се бе облегнал на един пилон и чакаше. Молеше се на Господ да му изпрати интересни персонажи за скелетите, или просто чакаше, не е ясно. И в един момент видях една възрастна двойка, която беше излезла на разходка /снимката е направена по залез слънце/. Нямаше нужда от бързи реакции, от светкавични рефлекси – аз просто натиснах бутона до край /стоях на полу-натиснат бутон, защото фотоапаратът много бавно фокусира/. Аз все още съм изненадан от тяхната поява – изскочиха от нищото и спряха точно пред витрината и започнаха да разглеждат. Ще кажете – шанс. Да, всичко е въпрос на шанс. Всяка снимка е една случайност.

Тук вероятно искам да изпадна в едно противоречие със себе си. По-горе написах, че няма дебнене на „решителния миг“, а просто се изчаква. Не всичко е рационално във фотографията. И слава Богу! Вчера се замислих, че рядко в един рационален текст можем да имаме послание. Защото посланието е за сърцето, не за ума. Тази фотография за мен е ирационална. Ирационална е, защото аз нямам обяснение как я направих. Наоколо беше пълно с хора, имаше сватба, две момиченца събираха хартиени сърчица. Аз просто минавах покрай тях с минокс в лявата си ръка, вертикално ориентиран и готов за снимка от нивото на бедрото. Снимах от 3 метра разстояние, без никой да ме забележи, нито да ме чуе.  Направена е лека отсечка в долната част на кадъра. Снимах в движение. Без да спирам или да променям крачката си. Стараех се да не ги гледам преди или след снимката.

Кертес казва, че нищо не търси. Може би – ние дори не знаем какво правим по улиците, кое е това, което ни кара да се разхождаме с фотоапарат в ръка? Може би по-скоро усещаме, че нещо става, без да осъзнаваме /логическото, рационалното осъзнаване/? Той също казва: „Аз не съм фотограф. Аз съм един човек с фотоапарат. Някой се погрижил за всичко – подредил нещата, светлината, аз само минавам и ги щраквам на готово!“
Това са български музиканти, които свиреха на една от главните улици на Бордо. Имаше плътна ограда от тела около тях и аз не можех дори да надзърна какво точно става. Чувах музиката. В един момент застанах фронтално /на около 2 метра от тях/, точно зад две госпожи. Обаче все още нищо не виждах /не забравяйте, че съм дребосък/. И тогава си казах – ами то не е нужно да виждаш, за да правиш фотография – просто снимай – и бавно и полека си проправих път с фотоапарат в ръка между двете дупета на госпожите и щракнах. Отново шанс.

Светът, в който живеем, е сън. Той е една сянка на истинската реалност. В истинския свят няма сенки. Нашия свят има. Те ни служат за доказателство, за ориентир – да познаваме в кой свят се намираме. А ако живеем в сън, значи ние … спим? Кога сме будни и какво правим?

Има моменти, в които нашият сън се пропуква и в него за миг се прокрадват парченца от другата реалност. Тези парченца реалност са изключително нетрайни – появяват се „от нищото“ и миг след това потъват отново в това „нищо“. Ние можем да ги усетим. Нямаме възможност да ги анализираме, защото умът ни е  ограничен. Ние все още боравим с категории и етикети.

Можем да ги фотографираме – поставяйки на една линия нашите очи и нашето сърце.