Етикети

,

Виждате и сами – от известно време се ровя в разни стари филми. И сигурно се чудите за какво е целия този шум? Не е голяма изненада – искам да науча нещо, да свържа дадена естетика с философията, която й принадлежи.

И след цялото ровене, започнах да се чудя нещо… за идолите и учителите. Ето, Бресон е един магнит за много хора – по-стари, по-млади, за вече неживи, за неродени – всякакви. И голяма част от тях, бивайки привличани от неговата фотография, искат да бъдат като него. Тук стъпките са лесни – решаваме, че всичко, което прилича на неговия стил е хубаво, а което не е – не е хубаво. Купуваме си като неговия фотоапарат и се тръгва с тежки очаквания из улиците, за да „крадем моменти“. Трескаво се търси „решителния миг“… Обаче. Какво е това? Това е едно идолопоклонство, едно копиране – обаче като копиране от китайски производител – само външно. Ето, виждате сами – в снимките на Бресон липсва отчаянието, гладът, мизерията… той не е социално-ангажиран фотограф като Себастиао Салгадо, например. Неговите фотографии са като „изключени от реалнотта“. Да, снимал е из Африка, снимал е и в Китай – главно бедни хора, но виждате, че фотографията му „не тежи“. А при много от „бресоновците“ точно социалната тематика е силно застъпена /тоест снимане на сополиви циганчета и подобни сюжети/.

Има няколко странни момента около идолизирането на Анри. Или направо „парадокси“? Той снима с един изключително прецизен фотоапарат, който има изключителна слава /е, то славата си фотоапаратът дължи на Анри, не обратното, нали?/, невероятно точен при фокусиране… обаче!? Можете ли да ми кажете – според вас – Анри дали е имал време при голяма част от снимките си да фокусира, използвайки цялата прецизност на телеметъра? Не. При част от снимките дори не е използвал визьора. И така се случва с много от фотографите – неизбежно е – невъзможно е да се фокусира прецизно, а от друга страна да се улови незабелязано даден миг /или полунезабелязано/. Купете си по един телеметричен фотоапарат и сами ще се убедите.

Друг един парадокс е, че Анри не е проявявал филмите си и не е копирал кадрите си. С други думи – ползвал е фотоапарат, зареждал го е с филми, снимал е и ги е вадел от него. Това са били неговите функции като фотограф. Ето, тук не разбирам – защо на всички се вменява, че сериозните любители копират сами своите фотографии!? Поне така беше преди време – и ти – като измамено камилче – търсиш си увеличител, търсиш си проявители, хартии, мъчиш се… я стане – я не стане… продължаваш да се мъчиш… и така – до края на света. Кому е нужно това мъчение? Само погледнете книгите от епохата преди дигиталното да дойде – пълно с разни рецепти, технически обяснения и прочие. С новите технологии нуждата от тежката фотографска промишленост отпадна почти изцяло – всеки един фотоапарат е сам по себе си един миниатюрен център за обработване на фотографии. Прекрасно. Но в отминалите филмови времена имаше една тежест – или по-скоро обремененост, която пък успешно успя да се трансформира в друг тип обремененост и да продължи да трови сърчицата на невръстните любители – но с друго име – „купуване без край“ – нови тела, нови обективи, нови панделки, нови кордели… все по-добри, все по-скъпи… а снимките? Същите.

За Анри има мнения, че не се е интересувал от фотографиите си. Така преди години за едно интервю той бил поканен в една галерия, в която били изложени негови фотографии – с идеята да го зарадват, а той изобщо не реагирал. Но от друга страна той създава Фондация „Анри Картие Бресон“, за да запази делото на своя живот. Значи не е бил съвсем безразличен : ) Просто във фотографията му има послание, което е важното в случая, иначе самите фотографии пльоснати на стената – самоцелно – нямат стойност.

Аз избирам Анри за учител. С други думи – съгласявам се да бъда възприемчив и отворен към него и неговите съвети, които ни е оставил под формата на изказвания, интервюта, книги, фотографии и др., без да поставям неговата личност на пиедестала на авторитетите, но и отнасяйки се с нужното отношение към него. За да може един човек да възприеме нещо от друг човек, е нужно едно дълбоко разбирателство. Невъзможно е да се отнасяме с резерви към нечия личност и в същото време да научим нещо от нея.

А когато човек възприеме дадена информация, той я пречупва през собствената си призма – съединявне с неговата гледна точка. А личността? Един ден тя спира да съществува.