Етикети

,

Или изборите, които правим.
Защото всеки един избор повлича
след себе си лавина от последствия.

Докато се разхождах с фотоапарат в ръка, покрай мен мина една лачена дама на велосипед. И високи токчета. Тези токчета ми се набиха на очи. За какво са й на една дама червени лачени обувки на висок ток, когато кара велосипед? И в този миг я видях как слиза от велосипеда, как тръгва наперена по улицата, а мъжете – да въздишат. Сигурно си няма приятел? Вероятно – не. И вероятно го търси да е десетина сантиметра по-висок от нея, но както е с токчетата. Виждам приятелите й, виждам и онзи младеж, който й намига с едно око. Да, той е точно такъв, какъвто го търси – подхожда напълно на токчетата й. След година тя ще се превърне в домакиня, а той ще реши, че вече не е дамата с токчетата, ще започне да я критикува, а тя ще започне да се преструва. Така преструвайки се, и той ще си хване любовница, а в свободното си време ще дави мъката си в алкохол. И така до кога?

А сега си представете как Господ се е погрижил за нейното щастие – изпратил й е младеж, с който тя да има хармонични отношения. Обаче Господ не се е замислял, че тя, като повечето хора на тази земя, ще си измисля допълнителни условия и че младежът няма да се върже с токчетата. Не, за Господ токчета не съществуват – изпратил й младежа идеален за нея, такава, каквато е тя, и каквато Господ я вижда – без токчета.

Дамата сама избира дали да бъде щастлива. Дали да свали токчетата от себе си и да избере Любимия си, или да робува на Света.

Ще кажете: „Но какво говориш? Кой ти тук гледа токчетата?“. Аз само давам пример. Вие сами намерете кои са вашите „токчета“ в реалния живот.

„Свалете токчетата!“ – това ни казва и Бресон, но с други думи – „Човек трябва да бъде възприемчив, да бъде отворен, свободен, на разположение“ – не само за „решителния миг“, но и за целия си живот. Все пак ние сме главно хора, които живеят един живот, а фотографията ни заема само частица от него.

/тази публикация е продължение на „Документален филм с Анри Бресон„/