Етикети

, , , , , ,

Поглеждайки какво ни предлага Wikipedia като определение, виждаме, че според определението, това е начинът, по който са подредени обектите в пространството и ни предлагат словосъчетанието „събирам на едно място“. Аз обаче си мисля малко по-широко за композицията, като „сътворение“, защото това е реалния процес на сътворяването на една творба – или „каквото  композирамe, това ще дегустираме“. По-задълбочено определение по този въпрос от мен няма да видите, понеже теоретизирането и поставянето на определения сами по себе си няма да ни помогнат много.
А когато стане въпрос за „композиция“, вероятно в главите ни изниква правилото на третините, както когато стане въпрос за експозиция, всички се сещаме за правилото на Ансел Адамс. Обаче аз имам известни съмнения, признавам. Следването на това правило на третините е едно прекомерно опростяване на нещата до такава степен, че човек може да зацикли, понеже ще вижда света само в третини.  Ще вижда две вертикални и две хоризонтални линии, които се пресичат в силните точки на кадъра. И по този начин ще се лиши от възможността да вкара геометрията в кадрите си – посредством използването на прави или криви, вертикални, хоризонтални, диагонални, а те да се пресичат и да образуват фигури. Иначе знаем, че това правило е уж стъпило на златното сечение, обаче според мен е много далече от него. Златното сечение не е просто съвкупност от няколко точки, то е един златен стандарт, който виждаме в цялата природа, навсякъде около нас, а на всичко отгоре в геометричния си вид представлява една безкрайна спирала. Къде тук виждате третини!? За самото златно сечение една млада изкуствоведка ще напише един по-подробен материал и ще четем, че да се образоваме. На нас като любители-фотографи за момента ни е достатъчно да знаем как изглежда то геометрически, какви са фигурите и на какви принципи е стъпило /погледнете препратката по-горе/.
Един втори момент, който вече неколкократно засегнах в този блог, е „бокето“ и използването на „бокективи“ /това аз си го измислих, няма такава дума/ или „тенори“, както им викат по форумите на светлосилните обективи. Защо „тенори“? Защото като влязат тенорите и всички млъкват! Спират да пеят!
И понеже аз сега нямам тенор до себе си, че да млъкна, ще продължа да говоря…
Нямам за цел да настоявам да приемете гледната ми точка. Тя си е моята гледна точка, вие си имате вашата гледна точка, те могат да се припокриват, може и да не се припокриват. Но по отношение на „боке“-то и бокективите /снимането на отворена бленда/ – за мен това е един антипод на композицията, дори антикомпозиция. Или хайде, нека да го наречем – частен случай на композицията, при която имаме частично фокусиран обект /ако снимаме човек, това може да бъде единствено ъгълчето на едното му око/ и тотално мазацан фон /среден и заден план/ – до пълна липса на различими детайли. Този тип композиция има своите естетически качества, макар и за мен да остават по-скрити. По-горе споделих разбирането си, че композицията е начинът на сътворяване на кадъра и подреждането на обектите в пространството. Е, ако те не се различават, какъв е смисълът от тяхното подреждане?
И оттук ще липсва друг момент – връзката между главния обект на кадъра с второстепенните обекти и фона – или тяхното взаимодействие – създаването на случка, разказването на история, вкарване на динамизъм и т.н. А в елементите, които използваме, ние можем да включим скрито значение /символизъм/. Как ако те не се виждат? Или с други думи – аз съм консерва и обичам фокуса : )
Дотук добре. Обаче как се постига този фокус?
Технически погледнато това би означавало да снимаме на затворена бленда /колкото е по-голямо числото, толкова блендата е по-затворена/. При малкоформатните фотокамери /или фулфрейм, както е на чист български/ една подходяща бленда се явява „бленда 8“ – на немски даже си имат поговорка за нея и нейните способности – „Бленда 8 всичко може“. Ако светлината е недостатъчна, можете да отворите обектива до 5.6 или 4, а при премного светлина – до бленда 11 или 16.
Ако снимате на по-голям формат – там числените стойности са други, понеже блендата като числово изражение е пропорция и зависи от милиметрите на обектива, който използваме. И понеже при по-големите формати нормалните обективи са по-дълги, то и бленда 8 е с по-големи размери и се превръща в неподходяща за нашите цели.
Така например при средния формат 6Х6 см нормалния обектив е 80 мм, а вместо бленда 8 човек трябва да използва бленда 11 и околните при по-светло/тъмно. При 6Х7 см нормалният обектив е 90 мм, а при 6Х9 см – 105 мм /бленда 11/.
Ако снимате с голям формат, там знаете, че бленда 32 е добре дошла, а при формат 8Х10 инча дори бленда 64.
В крайна сметка тези числени стойности се различават, но физическите размери на блендата остават постоянни, понеже нейният размер зависи и от дължината на вълната на светлината – ако използваме много по-малка бленда ще има прекалена загуба на детайл, заради дифракцията на светлината, а при отворена бленда ще имаме загуба на дълбочината на фокуса.
И ето сега добрата новина – при полуформатните фотоапарати /18Х24 мм/ и по-дребните матрици – правилото за бленда 8 се трансформира в бленда 5.6 до бленда 4. Което е прекрасно, понеже можем да работим при по-ниска чувствителност на матрицата. Хм. Казах голяма глупост. Матрицата има една чувствителност, просто сигналът, който получаваме, дава различни резултати в зависимост от количеството на светлината, която е попаднала върху него – защото ако светлината е малко, ще имаме много малко полезен сигнал, който като се смеси с паразитния сигнал /шума/ и като ги усилим до нормални нива, то поради голямото усилване, шумът ще е много. А ако имаме много полезен сигнал, то няма да се налага голямо усилване, от което шумът остава сравнително малко. Така звучи по-добре.
Според мен това е много удачен подход при снимането – излизате в хубав ден, избирате подходящата бленда в зависимост от формата, на който ще снимате, избирате и една по-ниска чувствителност, за да нямате шум и оставяте фотоапарата сам да си смята скоростта. Има още една-две подробности, но за тях ще пиша в темата с практическите съвети. Сега просто се отнесох.
Връщаме се на композицията. Има едно правило, което пренебрегвах доскоро. А може би и още пренебрегвам, но се надявам да го запомня, щом сега ви пиша за него – в един кадър трябва да можете да кажете веднага „Кой?“. Това е главния обект. Как се разбира кой е той? Ами като присвиете очи и кадърът изгуби своята рязкост, а останат едни полупетна, то главното полупетно, което привлича погледа ви трябва да бъде основния обект. Това може да е остарял прийом. Напълно възможно е постмодернистичното изкуство да го отрича, не зная, аз съм малко старомоден и съм ги пропуснал някои нововъведения.
Освен главния обект в кадъра имаме водещи линии – вертикални, хоризонтални и диагонални. Диагоналните придават драматизъм, внасят динамика и правят кадъра любопитен за зрителя. Тези всички линии се пресичат по някакъв начин. Така се създават фигури. А водещите линии може да не са прави, а да са криви – което придава мекота на кадъра и тогава получените фигури са много интересни и кадърът изглежда изтънчен, деликатен.
Преди години четох в една руска книжка, че е хубаво да имаме водеща линия, която да тръгва от левия долен ъгъл и да върви към горния десен ъгъл, но някъде по пътя си да срещне главния обект – защото човек четял от ляво надясно и така по-лесно възприемал изкуството. Обаче изкуството е универсално. А така ние казахме, че има изкуство за християни и изкуство за мюсюлмани. Водещите линии си ги включвайте, където намерите за добре – не е и задължително да тръгват от някой от ъглите на кадъра ви, нали?
Този главен обект се намира … на предна линия, да го кажем. Е, ако е някоя огромна статуя на Ленин, може да се намира и на заден план, но заради размерите си да бъде главния обект в кадъра. В този кадър ще имаме други обекти в предния план, в средния и задния план. И всички тези обекти, разположени в различни равнини, ще се пресъздават по различен начин в зависимост от избраното фокусно разстояние на обектива. Ако използваме варио обектив и завъртим към широкия край, ще видим, че близките предмети изглеждат издути в средната си част, а задните изглеждат прекалено дребни. При нормалния зрителен ъгъл /това е 50 мм обектив за 24х36 мм/ ще имаме едно предаване на обектите в различните планове /предаване на перспективата/ както в човешкото око – близко до нашите възприятия за естествено. И след това с отдалечаване към дългия край на обектива ще имаме  промяна на перспективата в обратна на широкия край посока – близкоразположените обекти ще изглеждат не много по-големи от задноразположените обекти. Важното в случая е да успеем да предадем въздушната перспектива, за да не бъде снимката плоска. Често ме критикуват за това и си признавам, че явно ще трябва да работя още по този въпрос.
Един начин за излизаме от омагьосания кръг на плоските снимки е чрез използване на осветление, което да внася обем – такова е страничното осветление /антипод на фронталното, което прави снимките плоски – основен проблем при работа с вградена светкавица/.
Аз наистина съм много разсеян… каква светлина, какви светкавици? Нали за водещите линии говорех!? Та – ориентирането на фотоапарата в пространството – вертикален или хоризонтален кадър – без междинни варианти между тях, при които правите хора да излизат наклонени по диагонала, за да вкараме допълнителен драматизъм. Това ми беше честа грешка – мислех си, че е по-интересно като завъртя леко фотоапарата. По-интересно беше само за мен.
Друга моя грешка беше да смятам, че мога да скрия в тъмното композиционния център : ) , а просто по някаква случайност се е случило второстепенните обекти да са добре осветени. Човек гледа там, където е светло! Ето, не съм открил топлата вода, че да викам „Еврика“ по улиците, обаче се радвам, че го схванах това елементарно правило.

Прочитайки отново тази публикация, виждам, че има много за допълване. И понеже не искам да рискувам да ви отегча, това ще го направя по-нататък. Когато му дойде времето : )