Фотография и изкуство с фотографски способ

Етикети

,

Имало едно време един юзър. Един ден той се събудил и попитал другите юзъри какво смятат за концептуалната фотография. Те започнали да се чешат и да мислят, да му носят вода от деветнадесет кладенеца. Само и само да обяснят, първо на него, а после и на себе си, че ако една концептуална фотография е издържана, то тя е изкуство, тя е и фотография. Той обаче не се съгласи. Какви му бяха доводите?

Че фотографията е разжалвана до способ, начин за получаване на едно изображение, което е продукт на нечия аналитична мисъл, композицията и светлината са също разжалвани и без значение при формирането на това изображение. И ни показа примери. Аз се сещам за един пример веднага, който използвах в дискусията – един човек се впечатлил от телевизорите в Куба, нещо били олющени, вместо в цвят, картинката била зелено-лилава, сещате се за старите съветски телевизори; та решил да ги снима всичките до един. И тръгнал с фотоапарат в ръка и посетил маса народ, като тоя маса народ е сниман с телевизорите все едно са трофеи. Стойност фотографска? Като изпълнение? Никаква. Човек застанал до телевизор и просто щрак. Послание? Никакво. Идея? Да. Идеята е да снимам телевизорите в Куба. Дълбока някаква идея, която да не мога да разгадая на първо четене? Няма. Със същия успех можех да реша да снимам кухните на кубинците, спалните им, можеше да снимам хладилниците им отвътре или как преминават прага на домовете си сутрин – ей така – щрак – как отваря вратата и прави първата крачка и гледа учудено. Ма и бой щях да ям, гладен нямаше да остана. Този тип занимание, дори и да приемем, че е изкуство, за мен не е фотография. А може и обратното да кажем – дори и да приемем, че е фотография, не е изкуство. А може и дори и да приемем, че не е изкуство, не е фотография. И фундаментално можем да заключим, че ако приемем, че това е фотография, значи е изкуство.

Как би могло тази идея да бъде по-фотографски интерпретирана? Би могло да се потърси паралел между телевизора и собственика му. Човекът да остане само загатнат, да е сянка, да е силует, може сянката да пада върху телевизора, може да отсъства. Но този телевизор да разказва история. Как си ги представяте? Включени? Може. Може и да са изключени, да се прокрадне внушение, че те са просто едни бетонирани врати към света. Защото в Куба има всичко друго, но не и достъп до информация. Все едно никой не ги включва, защото просто няма какво да бъде видяно. Може да има пепелници с пури, които димят, да се вижда, че има живот, но телевизорът е изгаснал. Това да се гарнира с една структурирана геометрия, с малко евтино допълнително осветление от халогенна лампа и готово. Би могло тези телевизори да са и в ролята на огледала. Изключени, а стопаните да се оглеждат в тях. Дамите да си оправят прическите, грима. Ако искате, може и нещо по-горещо – някой гол крак да се протегне към телевизора, за да смени канала. Да го смени, ама с кой? Може така да се снима интериора, че да се внуши, че това е ненужна вещ, тъй като всички вече са гледали всички епизоди на този нескончаем филм, наречен Кубинска революция. А може и в друга посока – да се снимат приближените на властта как си пускат заседания на Асамблеята. Да се придаде един заряд, социална ангажираност. Аз просто бих снимал живота около тези телевизори – пури, котки, мъже, голи до кръста, женски крака, голи до… каквото дойде.

Можеше спокойно да реша да направя каталог на панелните блокове в България и да ги снимам до един… да ги издам като чудо невиждано. Вертикално, с един пръст трева отдолу, че да не е отрязан. Съвсем различно е да снимам около и пред тези блокове сцени от живота на хората, да получа несамоцелно фотографско изображение, построено на някаква история, тя да бъде опакована и поднесена като фотография чрез композиция и светлина, и т.н. Тогава документирането на блоковете щеше да пострада, най-малкото защото нямаше да е цялостно, вероятно самите блокове щяха да са просто загатнати и някакси второстепенни пред действието, което се развива. Знам ли? Като снимката на крокодил – не снимката на крокодил на бял фон е най-добрата снимка на крокодил, макар и най-информативна, а снимката на две жълти очи над водата на лунна светлина.

Ходих на една изложба, имаше три сини кръгчета на бял фон. Кръгчетата бяха еднакво сини, еднакво големи и бяха едно до друго в редичка. Това е концептуална фотография. Мисля, че със същия успех можеше да залепя на един бял лист три сини бонбона М&M и да ги обявя за фотография. Но за да е шегата пълна, бих изсипал един чувал със сини бонбони пред този шедьовър. И вече щеше да е изкуство.

Съзнавам, че стана много сложно, защото намесих една субективна преценка за това какво е използването на фотографски способ и какво е изкуство. Ако снимам момиче по потник на прага на врата, вероятно това е фотография? Да. И серия да е, да съм снимал всички хора, които са ми идвали на гости в продължение на една година, това пак може да е изкуство. Но ще има нужда от обяснение какво се случва, защо се случва. Ако са снимани еднотипно, какво се цели? Документиране? Нужно ли е да документираме липсата на случка?

И има нещо, което пропуснах в предната тема за това как да открием стила си. Стилът не се открива, защото не се търси. Това не е кисело мляко на промоция, че да го намериш в Лидъл. Стилът се развива. Процес. Отнема време и е резултат от съзнателна и несъзнателна мозъчна дейност. Огледало на човешката душа.

Спирам, че е зима, а пингвините на двора ми се смеят, че много философствам.